„Родителство на 45: Борбата да възпиташ благодарно дете“

Когато съпругът ми и аз решихме да създадем семейство в средата на 40-те си години, бяхме изпълнени с надежда и вълнение. След години опити и множество препятствия, радостта от това най-накрая да посрещнем нашия син на този свят беше неописуема. Бяхме решени да му дадем всичко, което сме пропуснали в собственото си детство. Малко знаехме, че този добронамерен подход ще ни отведе по път, който никога не сме очаквали.

От момента, в който се роди, синът ни беше центърът на нашата вселена. Обсипвахме го с любов, внимание и материални удобства. Искахме той да има най-доброто от всичко — образование, играчки, преживявания. Вярвахме, че като му предоставяме тези възможности, го подготвяме за успех. Въпреки това, с напредването на възрастта му започнахме да забелязваме тревожни признаци.

Когато достигна тийнейджърските си години, синът ни разви чувство за привилегия, което беше трудно да се игнорира. Очакваше нещата да му бъдат предоставяни без усилие или благодарност. Когато не получаваше това, което искаше, изпадаше в истерии, напомнящи за много по-малко дете. Беше сякаш никога не беше научил стойността на упоритата работа или важността на оценяването на това, което има.

Опитахме се да му внушим тези ценности, но изглеждаше, че усилията ни са твърде малко и твърде късно. Опитите ни да поставим граници и да наложим правила бяха посрещнати с съпротива и неподчинение. Често ни напомняше колко много сме му дали в миналото, използвайки го като лост за получаване на това, което иска в настоящето.

Промяната настъпи, когато поиска скъпа кола за 16-ия си рожден ден. Винаги сме планирали да му купим кола, но отношението му ни накара да преосмислим. Решихме, че е време той да научи отговорност и да я заслужи сам. Това решение беше посрещнато с възмущение и обвинения в несправедливост.

Отношенията ни със сина ни станаха напрегнати. Той се отдръпна от нас, прекарвайки повече време с приятели, които споделяха неговото чувство за привилегия. Гледахме безпомощно как прави избори, които могат да застрашат бъдещето му. Беше сърцераздирателно да видим детето, което сме възпитали с толкова много любов и грижа, да се превръща в някой, когото едва разпознаваме.

Търсихме съвети от приятели и професионалисти, надявайки се на решение, което ще ни помогне да се свържем отново със сина си и да го насочим към по-земен път. Но реалността беше сурова — нямаше бързи решения или лесни отговори. Трябваше да се примирим с факта, че нашите родителски избори са допринесли за тази ситуация.

Докато навигираме през това трудно пътуване, се надяваме един ден синът ни да осъзнае важността на благодарността и упоритата работа. До тогава продължаваме да го подкрепяме от разстояние, надявайки се уроците на живота в крайна сметка да го върнат при нас.