Сенките на вчерашния ден: Казвам се Маргарита и съм сама в Пловдив

– Иванеее, моля те, дръж здраво, ще изпуснеш пак чашата! – Извиках на внука ми през отворената врата на кухнята, макар да знаех, че и днес никой няма да отговори. Апартаментът в панелката на „Кючук Париж“, който някога прие толкова смях, сега събира само моята умора и спомени. Презирам тези тишини – по-силни от най-грубия вик, по-смразяващи от най-лошата зима в Пловдив.

Петък е, уж ден за семейство. Мартин, големият ми син, сигурно пак е на работа, а Даниела, дъщеря ми, от години се обади само, ако нещо ѝ трябва. Все пак, всяка вечер нареждам масата за трима, никога не прибирам приборите, за да не се изгуби надеждата. Понякога си представям как Мартин отваря с трясък вратата, мирише на дим от цигарите, които му забранявах навремето, и ми казва: „Ей, мамо, къде си скрила боба, пак ли си го съсипала?“ Как бих искала да го чуя, дори да е само поредната му закачка…

Залък след залък, вечерята се сгъстява в стомаха ми като камък. Сякаш и храната разбира, че е излишна. Телефонът звънва. Всичко в мен застива, почва да ми се причернява от напрежение.

„Маргарита Пенева?“ – отсреща звучи чужд глас. „Да, аз съм…“ – едва промълвявам. Оказва се, доставчик на възглавници се е объркал. Погрешно избран номер. Натискам червената слушалка. Отново тишина. Понякога ми се струва, че телефонът се гаври с мен – звъни само когато не е нужно, а когато чакам истински, го напуска животът.

Навън Пловдив рисува розова пътека от светлини. През прозореца гледам майките по градинките, чукам пръсти по стъклото, все едно така ще извикам децата си при мен. Баба Захарина от горния етаж, винаги надничаща през пердето, вика през балкона:

– Маргарито, пак сама ли си? Я ела при мен да размажем по една ракия!

Не искам да излизам. Да ме видят още по-слаба, още по-прегърбена, още по-ненужна…

Спомням си, когато с баща им, покойния ми съпруг Христо, купувахме това жилище. Събрали пари, търчали по огледи, мераклии за трети етаж, защото е топло. Тогава си мислех, че тук ще остарея заобиколена от смях и тропот. Но смехът избяга, а тропотът стана ехото от чужди стъпки по стълбището.

Една неделя, преди седмици, реших да звънна на Мартин. Изчаквах търпеливо, но той: „Мамо, в чужбина съм по работа, на 15 минути към колегите… ще ти върна после.“ После не дойде. С Даниела все по-често споровете са за пари – „Не стигат за детската градина, платихме за зъбите на Калина… можеш ли да помогнеш?“ Но никога: „Как си?“- въпросът, който забравиха.

Веднъж дойде Даниела с Калина. „Къде ти е бурканът с компоти, че дъщеря ми само ръцете я болят да меси?“. Тичах до мазето, въпреки ставите, да им угодя. Всичко да дам, само мъничко внимание да получа. Калина мълчеше, цъкаше на телефона, търкаляше гайди по TikTok. След два часа си тръгнаха без сбогом. Този апартамент пак стана сцена на тишина.

Вечер си лягам рано. Вслушвам се в скърцането на етажа, във виковете по улицата, в гласа на баба Захарина, който пробива през радиатора. Молитвено се чудя дали утре няма да се събудя още по-сама. „Маргарито, стига с тези мисли! Вземи да се запишеш на пенсионерския клуб, другите вдовици отиват, ще си поговориш…“ – мърморя си, но пак оставам вкъщи.

Сутрин кафето горчи. Обикалям в кръг, по первазите пръстта на времето се събира всяка седмица. Понякога поглеждам снимките от абсолвентската на Мартин, от абитуриентския на Даниела. Минало, което никой вече не разгръща, освен мен. Онова малко момче с потурите, за което шиях по цели нощи, вече не ми звъни. Онзи звънък глас на момичето ми, което пееше на концерта „Бяла роза“ – изгуби се в делника на някакъв офис в София.

Съседката Лиляна ме посети една вечер. „Маргарито, мисля, че имаш нужда да си поговориш. Всичко се променя, децата не са като нас, техният свят е друг. Дай им време.“ А ако времето не стигне?

Понякога мисля, че е по-лесно да спра да очаквам. Да превърна самотата във време за мен. Да взема книгата, която Христо така и не дочете… но винаги, когато стигна до последната страница, сърцето ме свива. Как живееш, когато всички ти свикнат, че си „там“ и винаги си бил – като стол, който всеки подминава, без да забележи, че остарява и се разпада?

Веднъж на гергьовден събрах смелост. Обадих се на Даниела:

– Дани, липсваш ми. Моля те, ела, не за бурканите, а за мен.

– Оф, мамо, пък и ти! Нямам сили сега за драми… Имам среща.

Тогава осъзнах: не аз съм сама, а те са загубили способността да бъдат близо. Може би вината е моя – разглезих, дадох, посветих, а сега се чудя… Защо най-важната връзка изтля като стара завеса?

Обръщам се към вас, непознатите, които може би осъзнавате у дома същата тишина. Питам ви: Колко често прегръщате майките си, питате ги как са… или чакате някой ден и вашият телефон да звънне напразно?