Спомени от едно лято на брега – след развода

– Достатъчно, Стефане! Не виждаш ли, че всичко правиш наопаки? – крещеше майката на съпругата ми още първия ден на морето, докато се опитвах да сглобя чадъра на плажа. Беше в началото на август, слънцето блестеше безпощадно над златистия пясък, а мен вече започваше да ме боли главата.

От една страна стоеше Мария, с която бях женен от пет години, а покрай нея — нейната майка, госпожа Янчева, на която всички в семейството казвахме леля Мими, макар че от мила нямаше и помен. Това трябваше да са онези безгрижни седем дни, в които двамата да забравим неудачите от предишните връзки и най-сетне да се почувстваме като истинско семейство. Вместо това още на първата си глътка въздух в Созопол осъзнах нещо, което може би бях подтискал през всичкото това време: не принадлежах никъде. Особено не тук, пред този чадър, под тежкия поглед на две жени разярени от всяко мое движение.

– Можеше да вземеш по-добра стая, като ще каним и мама! – добавяше Мария, докато разпъваше хавлиите така, сякаш приготвя строен ред войници на контрол. – Още не е 10 сутринта, а си забравил слънцезащитния крем като дете!

В такъв момент ми идваше да изкрещя, че не съм дете и ми се иска просто да си тръгна. Но вместо това само промълвих:

– Извинявай, ще отида да купя нов крем.

Този безкраен списък с обвинения и изисквания не беше от вчера. Но на морето, изправен пред чужда тъща в бански, с жена, която се сърдеше на компрометирания ми подбор на заведение и с поглед, който не търпеше възражения, нещо в мен окончателно се прекърши.

Първата вечер, когато Мария си изля яда върху мен, че не съм резервирал достатъчно хубаво място на „Коменската улица“, се прибрахме в стаята ни в неловко мълчание.

– Много съм уморена от теб. – каза тя, преди да обърне гръб и да пригаси нощната лампа.

Опитах се да кажа нещо, но всичко, което ми хрумна, прозвуча кухо:

– Мария… може ли просто да поговорим?

– Не и сега. – отряза тя. – Всичко е ясно. Ти не умееш да се грижиш за никого, дори за себе си. Мама винаги го е казвала – ти си слаб. Е, виждаш ли го вече?

Не казах нищо повече. В мрака си позволих да се замисля върху всички думи, които Мария, а и леля Мими бяха изрекли през годините. Дали наистина бях слаб? Първият ми брак завърши с крясъци и две самотни чаши ракия на изтъркания кухненски плот. С Мария си дадох втори шанс. Излъгах себе си, че любовта ѝ е утеха, когато съм съсипан, а признанието ѝ – цяр на стари рани. Сега стоях в апартамента под наем и чувствах как всяко шумолене от банята ме кара да се сгърча още повече в леглото.

Следващите дни станаха още по-трудни. Леля Мими сякаш бе решила да ме надзирава във всяко мое действие – от това как държа купата с таратор, до начина по който се усмихвам на сервитьорката в малкото капанче на брега. Мария пък се отдалечаваше от мен с всеки изминал час, забивайки се все по-дълбоко във вечния ѝ разговор по вайбър с братовчедката Роси.

Веднъж, докато се опитвах да си поръчам кафе и се загледах за миг в морето, чух тихия им шепот зад гърба ми:

– Дали Стефан не е пак в депресия?

– Познавам ги, такива са тези мъже, Мари. Искат само да си почиват и да гледат в една точка. Не можеш да разчиташ на него. По-добре сама да се оправяш – каза леля Мими.

Гневът ми почти избухна, но вместо да вдигна скандал пред всички, само оставих чашата на масата и се отдалечих по пясъка.

Вървях към кея, слънцето залязваше, въздухът бе наситен с миризма на пържен сафрид и евтин парфюм. Помислих си: „Наистина ли заслужавам такава любов? Или съм само допълнение към някакъв фамилен проект, в който мама и дъщеря знаят по-добре от мен дали изобщо имам място?“

В нощта преди да си тръгнем, Мария се опита да ме прегърне на балкона.
– Защо си такъв, Стефане? Не виждаш ли, че просто искам да е добре? А ти винаги се оттегляш – каза тя прошепнато.

– Може би не съм човекът, който ти трябва – отвърнах. – А може би и ти не си жената, с която ще бъда щастлив.

Тя се дръпна, залитайки от изненада. Вкоренената болка изкриви красивото ѝ лице. Не казахме нищо до сутринта, а леля Мими разбра всичко без думи.

Денят на заминаването бе тих. Пристигнах в София сам, с малък сак и чувство, че нося не камъни, а цели скали на гърба си. Пътят към вкъщи мина в мълчание.

Минаха няколко седмици преди да подам молба за развод. Мария и леля Мими се опитаха да ме разубедят, предложиха семейна терапия, настояха, че всичко ще се оправи. Но аз вече нямах сили да бъда нечий проект за поправяне.

Сега, като се връщам мислено към онова лято край морето, си задавам един и същи въпрос: Добре ли е човек да живее в компромис с чуждите мечти, само за да не бъде сам? Или истинската смелост е да си тръгнеш, дори когато знаеш, че ще боли? Какво бихте направили на мое място?