„Какво сега?“ Синът ми си избра най-лошия вариант: първата ми среща с бъдещия му тъст беше пиян пред блока

„К’во я гледаш така, ма? Ти ли ще ми казваш коя ми е дъщерята?“ — това ми го изръмжа един мъж на стълбището, още преди да се представи. Миришеше на ракия, очите му бяха червени, а в ръката стискаше найлонова торбичка от „Фантастико“.

Аз стоя с една торта от „Неделя“ като ученичка и не знам да се обърна ли и да си тръгна, или да се направя, че нищо не е. Това трябваше да е първата ми среща с родителите на Мария — годеницата на сина ми, Георги. Поне така го бяхме уговорили. „Мамо, само не почвай с твоите подозрения“, ми каза той по телефона. Е, как да не почна, като още на входа ме посреща пиян човек и ми се навира в лицето?

„Добър вечер… Аз съм майката на Георги. Донесох…“ — вдигам тортата, все едно ще го умилостиви.

„Майката, майката… всички сте майки“, изсмя се той. „Айде, качвай се. Те са горе. Аз съм Стефан.“

Качвам се след него, а той се клатушка и по едно време се подпира на парапета.

Вратата отвори майката — Десислава. Нормална жена, подредена, с престилка. „Заповядайте, заповядайте, извинявайте за…“ — и хвърли един поглед към Стефан, който вече си събуваше обувките, без да пита.

Мария излезе от кухнята и се усмихна, ама някак насила. „Здравейте, госпожо Петрова.“

„Здравей, Мария“, казвам. Търся с очи Георги — да ми е поне опора. Той беше там, седнал на дивана, напрегнат, като че ли чака да избухне нещо.

Седнахме. Десислава сложи салата, ракия, някакви кюфтета. Стефан си наля сам, без никой да му предлага.

„Стефане, стига толкова“, каза тихо Десислава.

„Тихо бе, Деси. Гости имаме. Да ги уважим“, и се изсмя пак.

Опитах се да говоря нормално:

„Георги много ми говори за Мария. Радвам се, че се разбират…“

Стефан ме прекъсна: „Разбират се, разбират се… а пари имате ли? Сватба без пари е като боб без лук.“

Георги скочи: „Тате…“ — и после се поправи — „Господин… Стефан, моля ти се.“

Мария изсъска: „Татко, стига!“

Аз вече ми беше горещо. „Ние не сме богати хора. Аз съм счетоводителка в една фирма в „Дружба“, Георги е в IT-то, той ще се оправи. Не сме дошли да се пазарим.“

Стефан се облегна назад и ми намигна: „Ааа, IT. Значи има. Ей, Георги, да знаеш — дъщеря ми няма да живее под наем като някоя студентка. Ясно ли е?“

Тук Десислава вече се опита да смени темата. „Кажете, вие къде живеете?“

„В „Люлин“, панел, наш си е…“ — казах и се сетих за апартамента на майка ми, който още не сме оправили с брат ми. Точно тоя апартамент ми е като трън.

Стефан се ухили: „Ааа, панел. Нормално. А младите? Ще им дадете ли нещо?“

„Стефан!“ — Десислава вече се разтрепери.

Георги ме погледна, и тоя поглед… като молба: „Мамо, не сега.“

Аз стиснах вилицата. „Ще се оправят. Не сме дошли да разпределяме имоти на маса.“

Стефан се наведе напред, и ми прошепна, ама да го чуя: „Абе ти знаеш ли изобщо какво взимаш у вас?“

„Какво имате предвид?“

„Нищо, нищо. Ти си умна, ще се сетиш.“

После стана, отиде до антрето, извади някаква папка от торбичката, тръшна я на масата и каза: „Ето. Договор. Да не стане после — ‘ама ние не знаехме’.“

Мария се разплака: „Тате, прибери го, моля те!“

Десислава го хвана за ръка: „Стефане, стига простотии. Ще ни изложиш.“

Аз отворих папката, щото какво — да седя като пън? Вътре — някакъв предварителен договор за заем. На името на Мария. Сума — 18 000 лева. Подпис — на Стефан. И някаква клауза за „солидарен длъжник при встъпване в брак“. Аз не съм адвокат, ама това ми светна като лампа.

„Това какво е?!“ — викнах. Не можах да се сдържа.

Георги побеля. „Мария?“

Мария плаче: „Не е за мен… той… той…“

Стефан удари по масата: „Тихо! Аз съм баща ти! Аз съм го направил заради вас! Да имате старт!“

„Старт ли? С дълг?“ — казах.

И тогава Десислава каза нещо, дето обърна всичко, поне за мен: „Госпожо Петрова… исках да ви кажа по-спокойно. Стефан… има запори. Не може на негово име. Затова…“

Георги стана и излезе на балкона, хлопна вратата. Аз останах с тортата, дето вече никой не я гледа.

Мария хълца: „Аз не знаех в началото. После разбрах, ама вече… той каза, че ако не подпиша, ще ни изгони от жилището. Това е общинско…“

„Общинско?“ — изтървах.

Десислава ме погледна виновно: „Да. Под наем сме от общината. И имаме просрочия…“

Стефан пак се изсмя, ама тоя път беше горчиво: „Ей, виждаш ли? Ние сме боклуци, а ти си госпожата от ‘Люлин’.“

Тук ми стана гадно, щото аз не се имам за „госпожа“. Баща ми беше шофьор на автобус, майка ми — в шивашки цех. Не сме от богати. Ама тоя начин… да ме натискаш така, да ми размахваш договор на масата…

Излязох след Георги на балкона. Той пушеше, а той не пуши обикновено.

„Мамо, моля те, не прави сцени“, каза, без да ме погледне.

„Аз ли правя сцената? Баща ѝ е пиян и ви връзва заем!“

„Мария не е виновна. Тя е в капан.“

„И ти ще влезеш в капана с нея ли?“

Той се обърна: „А ти какво искаш? Да я оставя? Да съм като всички дето бягат?“

„Искам да мислиш! Не да се правиш на герой!“

Тогава той ми каза нещо, което ме удари по-силно от договора.

„Мамо… ти нали знаеш за кредита на татко? Дет’ го изплащахме години…“

„Знам.“

„Е, аз го знаех още в 11 клас. И никой не ми каза. Сам го разбрах. И пак си останах. Пак ви помагах. Така че недей да ми говориш за ‘капани’.“

Замълчах, щото… да, вярно е. Бившият ми мъж остави кредит, аз го криех от Георги „да не се товари“, после той го разбра и не ми го прости дълго. А сега аз правя същото — тръгвам да го „спасявам“.

Прибрахме се вътре. Стефан вече беше по-тих. Десислава само повтаряше: „Извинявайте, извинявайте…“

Аз казах на Мария: „Не те обвинявам. Ама не мога да гледам как Георги се връзва на нещо, дето не разбира.“

Мария ме погледна през сълзи: „Аз го обичам. Не искам пари от него. Само… искам да се махна оттук.“

Стефан се обади тихо: „Ти мислиш, че аз не искам да се махна ли? Ама като ти вземат бизнеса, като ти вземат колата, като… е, оставяш се на ракията. И правиш глупости.“

И за първи път го видях не като „пияния тъст“, а като човек, дето е затънал. Не го оправдавам. Ама… не е само злодей.

На тръгване Георги ми каза в асансьора: „Ние ще се женим. Само ти казвам. Ако искаш — бъди с нас. Ако не — твой избор.“

Прибрах се в „Люлин“ и цяла нощ въртях договора в главата. Мога да отида при адвокат, да кажа на Георги да не подписва нищо, да настоявам за брачен договор, да се скарам с него, да му забраня — все едно ще ме слуша. Мога и да замълча, да го оставя да си опече главата, пък после да плащаме пак всички.

И най-гадното е, че Мария наистина не ми изглежда користна. Изглежда уплашена. А Георги… той си мисли, че ако издържи на това, ще е „истински мъж“. А аз не искам да го губя, ама не искам и да го гледам как го стягат с чужди дългове.

Сега седя и си повтарям: „Не съм му шеф. Ама съм му майка.“ И не знам кое е по-правилното.

Вие какво бихте направили на мое място — да се намеся ли твърдо и да извадя всичко на масата (адвокат, договори, проверки), с риск да го отблъсна, или да замълча и да го подкрепя, като се надявам, че ще се оправят сами?