Жена ми си тръгна и остави мен с трите деца — а на Деня на бащата разбрах, че „истината“ не е една

„Не ме спирай, Ники.“

Каза го през зъби, с яке в ръка, на прага на апартамента ни в Люлин 5. Беше почти полунощ. Мартин (на 10) спеше в малката стая, близначките — Ани и Деси (на 6) — бяха заспали пред БНТ с одеяло. Аз държах дръжката на вратата, все едно ако я стисна по-силно, тя няма да излезе.

„Къде ще ходиш по това време? Пак ли при майка ти в Надежда?“ прошепнах, защото ако ги събудим… край.

Тя ме погледна така, сякаш съм й длъжен нещо от години.

„Не, не при майка ми. И не ме питай. Просто… не мога повече. Ти си свикнал всичко да е на твоя ред — сметки, ремонти, кой какво да прави. Аз се задушавам.“

„Аз ли? Аз ли съм виновен? Аз бачкам по 12 часа. Връщам се и пак готвя, пак домашни…“

„Да, бачкаш. И после се държиш сякаш ние сме ти проект.“

Ей това ме удари. Проект. Аз, дето си мислех, че просто държа нещата да не се разпаднат.

Тя тръгна да слиза по стълбите. Не исках да правя сцена пред комшиите, ама и не можех да я оставя така.

„И децата?“, казах.

Тя спря на площадката.

„Ще им пращам пари. Няма да ги изоставя… просто… не мога да съм тук.“

И изчезна.

На сутринта Мартин ме пита: „Мама на работа ли е?“ Аз само кимнах. После ходих до училището му в 96-то, говорих с класната да ме има за контакт. В детската градина на близначките гледаха странно, като казах, че майка им… няма да ги води известно време. Като че ли е нещо, което не се случва.

Работя като техник в една фирма за климатици и вентилация в „Дружба“. Не е лошо, ама не е и като да хвърляш пари. Преди се оправяхме някак — тя беше продавач-консултантка в мола, после мина на кол център. След като си тръгна, заплатата ми отиде за всичко: наем (да, наем — апартаментът не е наш), храна, сметки, уроци на Мартин по математика, защото иначе го късат, и тия вечни „мамо, тате, трябва за…“

В първите седмици се правех на мъж.

„Няма да просим, ще се оправим“, казвах.

Само че после дойдоха реалностите — разболяват се и тримата един след друг. В поликлиниката ни в „Западен парк“ чакаш с часове. А аз трябва да съм на обект. Шефът ми, Гошо, уж разбира:

„Ники, брат, аз те разбирам, ама и клиентите не чакат.“

И аз какво — взимам неплатен, после не стигат парите. Съседката леля Ваня от 7-ия етаж ми оставя супа понякога и уж се правя, че не ми е неудобно.

„Ти си млад човек, бе. Не се инати“, вика.

А аз се инатя. Защото ако спра да се инатя, не знам какво ще остане.

Жена ми — Нели — в началото прати 200 лева. После 100. После нищо два месеца. Не й звънях първо, гордост. После, като ми върнаха една вноска за тока и ме заплашиха с прекъсване, й писах.

„Нели, моля те, поне за градината, че ще ги спрат.“

Отговори след два дни: „Нямам.“

Аз избухнах. Звъннах.

„Как нямаш? Ти работиш!“

„Ники, не знаеш нищо. Остави ме.“

„Какво да оставя? Децата да оставя ли?“

Тя затвори.

И ето — Денят на бащата. В училището на Мартин бяха правили някакви картички. Той се прибра, горд, и ми подаде една с криво изрязано сърце.

„Тате, ти си най-добрият. И… аз знам, че ти е трудно.“

Това ме пречупи. Не се разревах като по филмите, ама ми заседна буца.

Близначките бяха нарисували мен с огромни ръце и три усмихнати глави. Ани вика:

„Ти си и мама, и тате!“

„Не говори така“, казах рязко, после ми стана гадно, че я срязах.

Същата вечер, докато им миех зъбите и се карах да не се пръскат с вода, някой звънна на вратата. Отворих — Нели.

Не сама. С нея имаше една жена, която не познавах, и момче, на вид на 16-17.

Аз онемях.

„Може ли да вляза за малко?“, каза Нели. Гласът й беше… тих. Не нагъл, не театрален. Просто уморен.

„Ти сериозно ли…“, почнах.

Момчето стоеше с ръце в джобовете и гледаше в пода.

Нели прошепна: „Не пред децата.“

Вкарах ги в кухнята. Казах на Мартин да пусне на близначките „Патиланци“ и да не идват.

Жената, дето беше с Нели, се представи:

„Аз съм Тони. Сестра й съм… по майка.“

Аз не знаех, че Нели има сестра. Никога не е споменавала.

Нели седна и започна да рови в чантата си, сякаш търси думи.

„Ники… аз не си тръгнах заради друг мъж. Не е това. Аз…“

„А това кой е?“, посочих момчето.

Момчето вдигна очи и каза тихо: „Аз съм Иво.“

Нели издиша: „Това ми е синът.“

Като го каза, все едно някой ми дръпна стола изпод мен.

„Какъв син, бе?!“, не се сдържах. „Ние сме заедно от… от колко — 12 години? Ти какъв син?“

Тони се намеси: „Нели го роди на 18. Нашите я натиснаха да го даде… при една жена в Плевен. После се разведе, не знам, сложни истории. Нели се правеше, че го е няма. Да може да живее.“

Нели се разплака без звук. Аз стоях като идиот и ми се въртяха едни и същи неща: значи тя е крила дете. От мен. От всички.

„И сега какво?“, казах. „Сега си спомни, че имаш син и си тръгна от нашите деца?“

Нели тръсна глава: „Не беше така. Той ме намери. Преди месеци. Дойде пред работата ми. Аз… се побърках. Започна да ми пише, да пита защо съм го оставила. И аз нямаше как да ти кажа, Ники. Ти щеше да ме… да ме презреш.“

„А сега не те ли презирам?“ изтървах.

Тя ме погледна: „Ето. Точно това. И аз тогава спрях да спя, почнах паник атаки, на работа ме изгониха. Затова не пращах пари. Не е оправдание, знам.“

Момчето — Иво — най-накрая проговори:

„Не искам да ви развалям семейството. Аз просто… исках да знам коя е. В Плевен ми казаха, че е починала. А после я намерих във фейсбук.“

Това ме смачка по друг начин. Представих си как някой казва на Мартин след години, че майка му е починала, само и само да не пита.

Аз казах: „Нели, ти ме остави да се пържа сам. Аз теглих бърз кредит, да знаеш. За да не ни спрат тока.“

Тя се хвана за главата: „Знам, че съм те прецакала. Идвам да ви кажа… и да видя децата. И…“

Тони извади папка: „Има и друго. Баща ви…“

„Какъв баща ми?“, попитах.

„Не твоя. Нейният. Почина. Има наследство — един апартамент в „Обеля“. Не е кой знае какво, панелка, ама… Нели искаше да го откаже. От срам. Ама ако го приеме, може да го даде под наем и да помага на всички деца. И на Иво. И на вашите.“

Нели ме гледаше, сякаш чака присъда.

Аз пък си мислех: тя ме е лъгала 12 години. Ама и аз… аз колко пъти съм я натискал „да сме нормални“, „да не правим глупости“, „да не се излагаме“. Може да е знаела, че ще я смачкам с думи. Не че това я оправдава.

От хола се чу гласът на Деси: „Тате, кой е?“

Нели подскочи.

„Мама е“, извиках аз и не знам защо — не казах „една жена“. Казах „мама“. И ми стана едновременно топло и гадно.

Близначките се втурнаха, залепиха се за нея, почнаха да говорят една през друга. Мартин стоеше настрани, свит, гледаше Иво подозрително.

Нели само повтаряше: „Извинявай, мила… извинявай…“

После, като ги приспахме (да, помогна — за пръв път от месеци аз да не съм сам), седнахме пак в кухнята.

„Какво искаш?“, попитах.

„Да съм им майка“, каза тя. „Но не мога да се върна все едно нищо не е било. Иво… и той е част от мен. А ти… ти си им баща. Аз не идвам да ти ги взимам. Идвам да… да направим някакъв ред. Ако ми позволиш.“

Аз си представих как комшиите утре ще шушукат: „Върна се.“ И как майка ми в Перник ще каже: „Казах ли ти аз, че тая не става.“ И как аз пак ще съм между всички.

И най-тъпото е, че не съм сигурен какво е правилното. Ако я изрежа — може да е справедливо към мен, ама към децата? Ако я пусна обратно — ще ме е страх всеки ден да не тръсне пак вратата. А Иво… той няма вина, ама присъствието му ме боде.

Сега Нели е при сестра си в „Красна поляна“, идва да вижда децата два пъти седмично. Още не сме казали на Мартин кой е Иво. Само знае, че е „роднина“. А аз нощем гледам тавана и си мисля дали да й помогна да вземе тоя апартамент в „Обеля“ и да го ползва за децата… или да се дръпна и да кажа: „Справяй се сама, както аз се справям.“

Честно — не знам. Може би съм злобен. Може би съм мек.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли приели Нели обратно поне като родител до децата, въпреки лъжата и всичко, или бихте дръпнали чертата и край?