Мъжът ми реши баба му да се нанесе у нас: като възразих, той си събра багажа и каза, че се развеждаме

„От другата седмица баба ми се мести при нас.“

Така. Стоим в кухнята в Люлин, аз тъкмо съм извадила боба от котлона, малкият (Мартин) се върти около масата и иска телефон, а Димо го казва това все едно говори за смяна на интернет.

„Как така се мести?“ – питам. „Къде ще се мести? В нашия двустаен ли?“

Той ме гледа накриво: „Къде да се мести? Няма кой. Майка ми е на работа, леля ми е в Германия, аз съм единствен.“

„Димо, баба ти…“ – и тук ми заседна. „Ти знаеш какво ѝ е. Нали ходихме с вас до Пирогов миналия месец. Два лекаря казаха, че е тежко. Тя… не е добре.“

„Е, затова точно!“ – удари с длан по плота. „Щото не е добре, няма да я оставя сама!“

Аз само казвам: „Тя излиза и се губи. Миналия път я търсихме два часа около пазара в Надежда. Съседите ми звъняха на 112, щото била тръгнала по платното. А понякога… прави звуци… ти сам си го виждал. Как ще е тук с детето?“

Димо изсумтя: „Не ми говори за детето като оправдание. Това е баба ми.“

„Не е оправдание!“ – вдигнах тон. „Това е реалност. Аз работя на смени в аптеката, ти си по обекти. Кой ще я гледа? Ще я вържем ли за радиатора? Какво правим, ако тръгне посред нощ?“

Той изведнъж стана много спокоен, което още повече ме вбесява: „Ще се оправим. Ще сложим допълнителна брава. Камера. Ще питаме социалните.“

„Кои социалните, Димо? Дирекция „Социално подпомагане“ ли? Те ще дойдат ли да седят с нея?“

И тук се включи детето, естествено: „Мамо, тате, защо викате?“

„Нищо, Мартине, ела да ядеш,“ казах аз, ама гласът ми трепереше.

Димо се наведе към мен и през зъби: „Решено е. Утре ще я взема. Като не ти изнася…“

„Като не ми изнася – какво? Да се изнеса аз ли? Това е и моят дом!“

И тогава го каза:

„Ти ако не можеш да приемеш баба ми, значи не можем да сме семейство. Ще се разведем.“

Първо си помислих, че просто ме плаши. Нали знаете – като кажеш „развод“ и другият да клекне. Само че той отиде в спалнята, извади спортната чанта от гардероба и почна да тъпче дрехи.

„Димо, стига глупости…“ – тръгнах след него. „Седни да говорим нормално.“

„Нормално говорим. Ти каза, че не я искаш. Аз казах, че няма да я зарежа.“

„Аз не казах, че не я искам! Казвам, че е опасно! И за нея, и за нас!“

Той не ме слушаше. Само мърмореше: „Вие все сте по-умни, все знаете…“

Тая нощ почти не спах. Детето заспа, аз седях на дивана и гледах в тъмното. От едната страна – каква жена съм аз, ако кажа „не“ на болен човек. От другата – каква майка съм, ако докарам в къщи човек, който може да излезе през входната врата и да изчезне, или да запали котлона, или да се стресне и да бутне Мартин…

На сутринта Димо не беше вкъщи. Писа ми във вайбър: „Отивам при баба. Не ме търси.“

Следобед ми звъни свекърва ми, Веска. Не сме близки, ама се разбираме нормално.

„Ти ли го изгони?“ – директно.

„Аз?!“ – направо онемях. „Той си тръгна. Каза, че ще се развеждаме.“

Тя въздъхна тежко: „Слушай… не знам какво ви става, ама баба му не може да живее сама, това е ясно. Има вариант дом, има вариант личен асистент… ама Димо не иска да чуе. Плюс това…“

„Плюс това какво?“

И тя млъкна за секунда.

„Има и едни други работи. За апартамента на баба му.“

Ето тук ми светна лампата, ама още не знаех колко.

„Какви работи?“

„Баба му има нотариален акт. Стар. И… преди две години Димо е ходил с нея при нотариус. Да направят пълномощно.“

„Пълномощно?“ – усетих как ми се качва кръвта. „За какво?“

„За да може да плаща сметки, да ѝ оправя пенсията… такива.“

„Ама защо аз не знам?“

„Щото той така реши. Не ми се карай, аз ти казвам, да знаеш… Има братовчедка му, Ива, дето постоянно се върти. И тя говори, че Димо искал да вземе апартамента. Че ако баба му е при вас, по-лесно… не знам. Аз не вярвам, ама…“

Седнах. Буквално седнах на пода в коридора. Значи не е само „да я гледаме“. Значи има и „кой какво ще вземе“. И в същото време – бабата наистина е зле, не е театър.

Вечерта Димо дойде да си вземе още неща. Влезе без да ме погледне.

„Къде е Мартин?“

„При майка ми в Дружба. Да не слуша глупости.“

Той се обърна: „Глупости? Това ли ти е?“

„Димо… кажи ми честно. Защо не ми каза за пълномощното?“

Лицето му стана червено. „Кой ти каза?“

„Няма значение. Имаш ли пълномощно? Да или не.“

„Имам. И какво?“

„И какво?!“ – вече ми идеше да хвърля нещо. „Ти ме изкарваш чудовище, че не искам баба ти, а ти си уреждаш документи зад гърба ми? И после ми казваш развод, ако не се съглася?“

„Тя е моя баба!“ – извика той. „Аз съм я гледал като малък, тя ме е гледала. Майка ми само работа и нерви. Баба ми беше човекът вкъщи. И сега като е… такава… аз как да я дам в дом? Като куче ли?“

„Аз не съм казала да я дадем като куче!“

„А какво казваш? Да си стои сама и да се губи? Или аз да я гледам сам?“

„А ти защо не говориш за вариант с асистент? Защо не говориш с личния лекар? Защо всичко трябва да падне върху мен?“

Той замълча и тихо каза: „Щото ако е с чужд човек, тя се плаши. А ако е с майка ми, ще се побъркат и двете. Ива само чака да се вмъкне. Ако баба ми е при нас, поне знам какво става.“

„А апартаментът?“ – изстрелях.

„Ето го!“ – удари с пръст по въздуха. „Това ви е на вас в главите. Апартаментът. Все едно аз съм престъпник. Аз плащам ѝ сметките от месеци, ти знаеш ли? Ти знаеш ли колко лекарства купувам?“

И тук… да си кажа честно, ми стана гадно. Защото аз наистина не знаех, че той плаща толкова. Той е теглил и потребителски кредит преди време, уж за колата. А сега като се замисля… колата си е същата барака.

„Добре,“ казах по-тихо. „А пълномощното за какво е всъщност? Само за сметки ли?“

Той не отговори веднага. Само си свали якето, седна на ръба на леглото и каза:

„Има клауза… че мога да се разпореждам, ако се наложи. За лечение. За да не чакам други да се подпишат.“

„Да се разпореждаш“ значи и да продадеш, нали? – и аз си го казах на глас.

Той ме погледна уморено: „Не съм го правил. И не искам. Но ако стане най-лошото и се наложи частна болница, рехабилитация, санаториум… откъде? Ние сме с един двустаен, една заплата и половина. Ти ще дадеш ли майчиния си апартамент? Няма да дадеш.“

И тук ме закова. Щото е вярно. Аз все пазя „нашето“ и „моето“, и се кълна, че съм справедлива.

„И пак не ми го каза,“ прошепнах. „Пак ме остави да изглеждам като гадината.“

„Щото ако ти кажа, ще стане точно това.“

В този момент ми се обади майка ми: „Детето пита кога ще се прибереш. И да ти кажа… ако ще водите болен човек у вас, аз няма да го гледам. Да си знаеш.“

Стоях с телефона в ръка и ми идваше да изрева. От едната страна – Димо, който явно се дави, не знае как да го направи, ама е решил на инат. От другата – аз, дето реално се страхувам, и майка ми, дето поставя условия. А бабата… бабата не е виновна, че мозъкът ѝ прави каквото си иска.

Накрая Димо си взе чантата.

„Отивам при баба. Ако решиш, че сме семейство – звънни. Ако не… ще говорим с адвокат.“

И тръгна.

Оттогава са минали четири дни. Не сме се виждали. Пише ми само за детето. Аз не знам дали да се извиня, или да се инатя, или да кажа „да, давай баба ти“, и после да гледаме как се разпада всичко вкъщи. А и честно – не ми излиза от главата това пълномощно. Не знам дали е грижа, или контрол, или страх да не го прецакат.

Седя и си мисля – аз ли съм безсърдечната, че не искам да живеем с човек в такова състояние, или той прекалява, като ме притиска с развод и крие документи? Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли я приели вкъщи, и при какви условия?