„Не е достатъчно хубава за теб“: как бракът ми с Ивана стана тема из квартала и във Фейсбук

„Дарко, сериозно ли ще я качиш пак тая снимка?“, изръмжа Сашо от сервиза, докато си бършеше ръцете с парцала. Беше петък, към края на работния ден, в „Люлин“, и аз само бях качил една нормална снимка с Ивана от рождения ден на племенницата ми. Нищо голо, нищо скандално. Двама души, усмихнати.

„Кво ти пука?“, викам му. „Жена ми е.“

„Абе… знаеш…“, направи онова движение с ръка, дето значи „не искам да го казвам, ама ще го кажа“. „Почнаха коментари. В групата на квартала. И в твоя пост.“

Отварям телефона. И ми пресъхва устата.

„Браво бе, Дарко, ти си хубаво момче, що си се прецакал?“

„Тая ли ти е жената? Не е за теб, брат…“

„Сигурно има апартамент…“

И най-лошото – един профил с женско име, ама аз си знам кой стои зад него, щото така пише само една: „Грехота, момчето си съсипва живота.“

Сашо ме гледа, все едно чака да избухна. Аз си глътнах думите. Само написах под снимката: „Който има проблем с жена ми, има проблем с мен. Лека вечер.“ И толкова.

Вечерта вкъщи Ивана беше с оня неин домашен анцуг и косата на кок, правеше мусака. Мирише хубаво, а на мен ми е кисело.

„Как беше?“, пита тя, без да се обръща.

„Супер“, излъгах. После пак отворих телефона, и пак… още.

Не знам как стана, ама изпуснах: „Тия хора са ненормални. Пишат глупости, че не си достатъчно…“

Тя спря да бърка каймата. „…красивa? Кажи го. Нали за това е.“

„Не ми е смешно, Иване.“

„На мен отдавна не ми е смешно“, каза тя и продължи да бърка, все едно ако спре, ще се разпадне.

„Кои са?“, питам.

„Същите, дето гледат от терасата и броят кой кога се прибира. И майка ти, ако питаш мен.“

Това ме удари. „Майка ми кво общо има?“

Ивана остави лъжицата. „Дарко, аз не искам да се караш с тях заради мен. Само… не ми го натяквай после.“

„Аз не ти натяквам.“

„Абе натякваш, без да се усещаш. „Аз ги оправям нещата“, „аз ще говоря“, „аз ще кажа“… все едно без теб не мога.“

Точно тогава звънна майка ми. Ивана ме изгледа, сякаш: „Ето ти.“ Пуснах на високоговорител.

„Дарко, ти нормален ли си?“, почна майка ми от раз. „Какво ги пишеш тия неща във Фейсбук? Хората ще си мислят, че сме простолюдие.“

„Хората вече си мислят каквото искат. Пишат гнусотии за Ивана.“

„Абе, аз не ги оправдавам!“, вика майка ми. „Ама… ти си мъж, трябва да мислиш. Защо се вкарваш в такива истории? Тая жена… тя е…“

„Довърши“, казах тихо.

„Не е като за теб, Дарко. И после да не ревеш. Аз съм майка, аз ти мисля доброто.“

Ивана стоеше до мивката, с мокри ръце, и не мърдаше. Само очите ѝ бяха… празни.

„Мамо, стига. Това е жена ми. Ако пак я обидиш, няма да ти вдигам“, казах и затворих.

Мълчахме. Мусаката остана недовършена.

„Добре ли си?“, питам след малко.

„Да“, каза тя. „Свикнала съм.“

Това „свикнала съм“ ме вбеси повече от обидите. „Е как така си свикнала? Ние сме семейство. Не може така.“

Тя се засмя сухо. „Семейство… да.“ После извади от шкафа една папка с документи. „Искаш ли да си семейство наистина? Ела насам.“

Седнах. Тя сложи папката пред мен. Вътре – медицински изследвания, направление, някакви епикризи от „Пирогов“ и „Св. Анна“. И един лист с печат от ТЕЛК.

„Ти… болна ли си?“, изръсих, като идиот.

„Имам автоимунно. От години. Пия лекарства. Има периоди, дето се подувам, качвам, после спадвам. Затова на снимки понякога изглеждам… както изглеждам.“

Погледнах я. „Защо не ми каза?“

„Казвала съм ти“, каза тя, и това ме стресна. „Само че ти го прие като „нещо с щитовидната“, „няма страшно“, и толкова. Нали все бързаш, работа, смени, майка ти, кредитът…“

„Не е вярно…“

„Е вярно е. И не само това.“ Тя бръкна и извади още един документ – договор за наем. На мое име. Но подписът не беше мой.

„Какво е това?“, гласът ми стана висок.

„Преди три месеца, като закъсняхме с вноската по кредита, аз… говорих с една брокерка. Намерихме вариант, ако стане напечено, да дадем апартамента под наем и да се преместим временно при леля ми в „Надежда“. Само че ти щеше да избухнеш, че „няма да се местим като цигани“, и затова… го направих без да те питам. Да има план Б.“

„Ти си подписвала от мое име?!“, станах от стола.

„Да“, каза тя тихо. „И не се гордея. Но ме беше страх. И честно? Като гледам как всички говорят за мен… все едно съм тука само заради „апартамент“ и „далавера“… ми писна да чакам ти да решаваш всичко.“

Това вече обърна всичко в главата ми. Аз се бях надъхал да я защитавам от „злобните хора“, а тя… реално е правила неща зад гърба ми. И не мога да кажа, че е само тя виновна, щото аз наистина се държа като „аз ще оправя“, а после не слушам.

„Иване, това е престъпление“, казах. „Знаеш ли?“

„Знам“, отвърна. „И ако искаш, утре отиваме и оправяме всичко. Ще кажеш, че не си съгласен, ще се развали. Само… ако го развалим, после като останем без въздух финансово, пак ли ще гледаш всички да са виновни?“

Седнах пак. Главата ми бучеше.

„А коментарите?“, изтърсих. „Ти защо не ми каза за болестта така, че да разбера? Аз да им обясня…“

„Не искам да им обясняваш нищо“, отсече тя. „Не искам да съм „болна“ за квартала. И не искам ти да си ми адвокат пред майка ти. Искам да ме избираш, ама… не като герой. Като мъж, дето си стои до жена си и като има проблем, го решава с нея, не пред хората.“

После ми подаде телефона си. Отворен чат с майка ми.

Спрях. „Ти… пишеш с майка ми?“

„Да“, каза. „От месеци. Тя ме натиска да ти „отворя очите“, че уж съм те дърпала надолу. Аз ѝ отговарям учтиво, щото… каквото и да е, тя ти е майка. Ама знаеш ли какво ми предложи вчера?“

Показа ми съобщение: „Ако го пуснеш, ще ти помогна да си стъпиш на краката. Имам човек за работа в общината.“

Не можех да повярвам. Сякаш някой ми отряза краката. Ивана не беше „лошата“, дето „дърпа“, а майка ми… и тя не е чисто „злодей“, щото на нея ѝ е страх да не затънем, да не се разболея аз от нерви, да не плащам чужди „грешки“. Само че начинът…

„Защо не ми каза това?“, питам.

„Щото ти щеше да се хвърлиш да се караш, да чупиш мостове“, каза тя. „А аз… аз още се надявах да станете нормални. И да не ме мрази.“

Седяхме двамата в кухнята, мусаката студена, и се чуваше как съседите отгоре местят столове. Аз бях бесен на майка ми, бесен и на Ивана, и на себе си. И някак си ми беше и жал за всички.

На другия ден отидох сам при майка ми в „Обеля“. Тя ме посрещна с „Купих ти череши“, все едно нищо.

„Мамо, ти ли пишеш от оня фалшив профил?“, казах направо.

Тя пребледня. После се ядоса. „Да, аз съм! И какво? Аз ли съм виновна, че хората виждат истината?“

„Каква истина? Че жена ми не е фотомодел? Че е болна? Че се мъчи да не потънем?“

„Болна?“, майка ми заекна. „Тя… тя не ми е казвала.“

„Ти пък кога си я питала като човек?“, изсъсках.

Майка ми се разплака. „Аз искам да си добре. Само това. Ти си ми дете.“

И тук пак е гадното: като я видиш така, не можеш само да я мразиш. Ама и не мога да приема какво прави.

Вечерта се прибрах и казах на Ивана: „Ще оправим документите. Заедно. И ще блокирам всички, дето пишат простотии. А с майка ми… ще има граници.“

Тя кимна, ама не се зарадва като във филм. Само каза: „Добре. Ама ако пак тръгнеш да ме спасяваш пред хората, без да ме питаш… аз ще си тръгна. Сериозно.“

И сега седя и се чудя – аз ли съм виновен, че искам да я защитавам, или тя е виновна, че е крила и е подписвала вместо мен? Майка ми ли е „чудовището“, или просто е жена, която се паникьосва и прави глупости?

Не знам. Знам само, че ми писна чужди усти да решават кой е „достатъчно хубав“ за кого, а в същото време в нас си има проблеми, дето не се решават с постове.

Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли простили на Ивана за подписа и тайните, или това вече е граница, която не се прескача, колкото и да я обичаш?