Рожден ден за помнене: цената на майчиния сън

„Ти нормална ли си?!“ — Марко го изсъска през зъби в коридора на ресторанта, точно до тоалетните, та да не го чуят много хора. Само че всички чуваха, нали… музиката спря за момент, някой изпусна вилица.

Бях с палтото в ръка, тъкмо се бях върнала да кажа на управителя за тортата, и си държах телефона като виновно дете.

„Какво да не съм нормална? Ресторант съм резервирала. Поканила съм хората. 70 ми стават, Марко.“

„Да, и си изхарчила… колко беше? Три хиляди? Четири? За ядене и оркестър!“

„Не е оркестър, диджей е. И не са четири. Две и осемстотин с тортата. К’во ме разпитваш като следовател?“

Той се обърна към Елена, която стоеше до него с това изражение… не знам как да го кажа — все едно някой й е длъжен.

„Кажи й, Ели. Кажи й какво говорихме.“

Елена се изкашля, погледна ме отгоре надолу, после към маникюра си.

„Мамо…“ — така ми вика, мамо, не „лельо Мая“, не по име, мамо. — „Ние сме ти го казвали. Тези пари… можеха да отидат за капарото. Или поне да помогнеш с вноската, докато Марко си намери по-нормална работа.“

„По-нормална?“

Марко тропна с пръсти по стената.

„Да, по-нормална. В склада в „Еконт“ не е нормално, мамо. Работя събота-неделя понякога. А наемът в „Люлин“ стана 900. Играеш ли си?“

„Аз да се играя?“ — в тоя момент ми дойде да им хвърля палтото в лицата, честно. — „Като ви казвах да не взимате тоя апартамент под наем, че е скъп, вие… “

„Е, къде да живеем?“ — Елена вдигна тон. — „При теб в „Надежда“ ли? В двустайния? С теб и с твоите навици?“

Сякаш ме плесна. Аз не съм някаква мизерница. Просто двустайно панелче, чисто, стегнато, близо до метрото. И навици… какви ми били навиците, че не разбрах.

„Не съм ви казвала да идвате при мен. А и нали бяхте решили да теглите кредит…“

Марко се изсмя — ама не весело.

„Кредит. С какъв доход? И със задълженията на Елена? Да, мамо, тя има кредитна карта…“

Елена се извърна рязко.

„Не започвай!“

И точно тогава аз за първи път чух това — „задълженията на Елена“. Той ми го каза все едно аз трябва да го знам отдавна.

„Какви задължения?“ — попитах, и ми пресъхна устата.

„Няма значение.“ — Елена се заоправя по чантата. — „Важното е, че ти предпочете да правиш цирк пред хората, вместо да мислиш за детето си.“

„Цирк?! Аз празнувам!“

Вътре се чуваше как някой пита къде е рожденичката. Моите колежки от някогашната поликлиника бяха дошли, съседката Дочка, братовчедката от Плевен… даже попът от квартала, дето ми опява мъжа преди години, беше пратила поздрав.

Аз си представях тая вечер от месеци. Не е, защото съм някаква „парвеню“. Просто… откакто Васко почина, все съм по погребения, по болници, по сметки. Исках веднъж да седна, да си облека хубавата рокля и да се чуе „Честит рожден ден“ не в кухнята между тенджерите.

„Марко, аз съм ти майка. 70 години. Какво да направя — да си легна и да чакам?“

„Не е това…“ — той ми свали тона за секунда, и ми стана още по-гадно. — „Ама ти имаш спестявания. И знаеш, че ние сме…“

„Аз спестявам, да. От пенсия, от това-онова. Не от вас. И не съм подписвала договор, че всичко е за вас.“

Елена изведнъж каза:

„Ти даже не ни каза, че си изтеглила парите от депозита.“

Замръзнах.

„Откъде знаеш?“

Марко се изчерви.

„Мамо… аз… аз минах през банката… да питам…“

„Ти си питал в банката за МОИТЕ пари?“

Той започна да мънка.

„Е, нали сме семейство… Аз съм ти пълномощник за пенсията… откакто беше с крака…“

Да, преди две години паднах на леда пред блока и ми сложиха пирон. Тогава, за удобство, му дадох пълномощно да ми тегли пенсията, ако не мога. И явно „удобството“ е станало… друго.

Елена се обади бързо:

„Не го прави на драма. Просто искахме да сме сигурни, че няма да ги… изхарчиш.“

„Е, аз ги изхарчих.“ — казах, и сама се чух колко инатливо прозвуча.

И тук идва смешното — аз не ги бях изхарчила „ей така“. Бях платила капаро за залата, диджей, фотограф (да, фотограф, защото нямам снимки от нищо хубаво последните години) и бях оставила пари за лекарства и сметки. Не съм си купила злато.

Марко се приближи.

„Мамо, не ни оставяш избор. Ние сме на ръба. Елена е бременна.“

„Какво?“ — казах, и ми се подкосиха колената.

Елена ме гледаше все едно сега ще ми каже „изненада“, ама без радост.

„Да. В трети месец съм.“

Всичко вътре в мен се обърка. От една страна ми дойде да я прегърна. От друга… ми стана студено. Защото това не беше казано като „бабо ще ставаш“, а като „ето ти причина да се срамуваш“.

„И защо не ми казахте по-рано?“

Марко вдигна рамене.

„Щяхме. Ама… чакахме да мине прегледа. И… да видим какво ще решиш за парите.“

Това ме удари още по-силно от обидите. Значи новината я държат като карта.

„Тоест… ако ти дам парите, ще ми кажете? Ако не — аз съм лошата?“

Елена се разплака, ама така… тихо, без сълзи почти.

„Не ми е лесно, добре ли? Аз имам дълг. Да, имам. От преди Марко. Майка ми се разболя, частно лечение, после работа смених… навъртя се. Марко го разбра след сватбата. Не съм го крила нарочно… просто… срам ме беше.“

Марко я погледна, после мен.

„И сега ни звънят колектори. Пишат. И аз се побърквам. Не искам да те ровя, мамо, ама… ние сме в калта.“

Тук вече не знаех на кого да се ядосам. На нея, че е мълчала. На него, че е ровил банката ми. На себе си, че пак излизам виновна.

От залата се чу „Хайде, къде е Мая?“. Съседът Краси се показа на вратата:

„Майче, всичко наред ли е?“

Аз се усмихнах насила.

„Да, да… сега идвам.“

Марко ме хвана за ръката.

„Мамо, моля ти се… Откажи го. Върни капарото, каквото може. Дай ни парите. После ще празнуваме, като се оправим.“

„После“ — това „после“ го слушам от 20 години. После ще си почина, после ще се видим, после ще си купя… После Васко умря и няма после.

„Не мога да го върна.“ — казах. — „И не искам.“

Елена се сопна:

„Е, честито тогава. Да ти е весело.“

И тръгна да си ходи. Марко остана още секунда, гледаше ме като да съм му чужда.

„Ти избра масите пред нас.“

„Не. Вие избрахте парите пред мен.“ — изтърсих, и веднага ми се доплака, ама преглътнах.

Той си тръгна след нея.

Влязох вътре, уж с високо вдигната глава. Пуснаха ми песен, донесоха тортата, всички пляскаха. Аз се смях, снимките станаха хубави, даже танцувах едно хоро. Ама столът на Марко беше празен и това се виждаше като дупка.

На другия ден ми звънна непознат номер. Мъжки глас:

„Госпожа Мая Петрова? Обаждам се от фирма за събиране на вземания…“

Не казвам, че съм светица — излъгах, че не съм тя, затворих и ръцете ми трепереха. Значи не са ме лъгали. Наистина са затънали.

Същата вечер Марко ми писа само: „Не се сърди. Ще се оправим.“ И нищо за бебето, нищо за това как сме се разбрали.

А аз седя вкъщи, снимките от рождения ден са в телефона, красиви, да… и ми се гади от себе си, после пак си казвам „ама защо аз винаги?“. И пак — „ама това внуче ми е кръв…“.

Не знам. Ако им дам пари, все едно награждавам това, че са ме натискали и че са ровили в банката ми. Ако не им дам, какво правя — оставям ги да се давят, с бебе по пътя.

Аз ли съм ужасната, че си позволих един голям рожден ден, или те прекалиха, като гледаха на спестяванията ми като на техни? Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли им дали пари сега, и при какви условия, или бихте държали граница, каквато и да е цената?