Мъжът ми пращаше парите на майка си, а аз чаках вкъщи… и накрая излезе друго

„Ти пак ли ще започваш още от вратата?“ — това ми каза Иво, още преди да си е свалил обувките.

Не че аз исках да започвам. Просто… от джоба на якето му падна една сгъната разписка. Вдигнах я, без да мисля. „Банка ДСК“, „предсрочно погасяване“, сума… и името на майка му — Галина Петрова.

„Какво е това?“ — питам, и гласът ми направо се счупи.

Той ми дръпна разписката от ръката. „Нищо. Остави.“

„Нищо?! Четири години ти бачкаш в Германия и всичко отива при майка ти. Аз тука плащам ток, вода, детето, градина… с каквото изкарам от магазина, и майка ти ми вика ‘няма, Ваня, не е момент’. А сега ‘нищо’?“

Аз съм Ваня. На 34. От Плевен. Работя в един хранителен магазин в квартала, редуваме смени. Детето ни, Мими, е на 7. През тези четири години Иво беше ту в Мюнхен, ту край Щутгарт — строителни бригади, скеле, шпакловки, каквото му дадат. И да, пари пращаше. Но не на мен. На майка му.

Ние така се „разбрахме“ в началото, когато замина. „Мама ще ги пази, ти си сама, да не ги изхарчиш за глупости, ще съберем за апартамент, за детето…“ И аз… мълчах. Не ми беше приятно, ама си викам — добре, да е сигурно.

Само че сигурното стана… чуждо.

Галина живее в Ловеч, в панелка. Вечно с едно тефтерче и една физиономия, все едно тя е министър на бюджета. Първите месеци като я молех за пари — за нов бойлер, за зъболекар на Мими — тя: „Иво каза да стискаме. Сега е трудно. Ти като си сама, гледай да не се отпускаш.“

„Аз ли да не се отпускам? Аз ли?!“ — това му крещях в антрето.

Иво ме гледаше, не като виновен, а като човек, на когото му е писнало да го дърпат от два края.

„Не си само ти, Ваня. И тя не е лесна.“

„Тя е ‘не е лесна’, ама държи всички пари!“

Тогава Мими се подаде от стаята и каза: „Мамо, тате пак ли ще си тръгва?“

Спрях. Като ми го каза така, ми се сви гърлото. Иво отиде при нея, прегърна я и само каза: „Не, тате е тука.“

Вечерта, като заспа Мими, аз пак извадих темата. „Ще ми обясниш ли най-накрая? Колко пари прати? Колко имаме? Защо майка ти плаща нещо в банка?“

Той седеше на дивана и си търкаше ръцете. „Не ми се карай. Уморен съм.“

„И аз съм уморена. Четири години сама!“

Тогава се чу вибрация. Телефонът му. И аз видях на екрана: „Майка“.

Той не вдигна.

„Вдигни.“

„Не.“

„Вдигни!“

Вдигнах аз, без да ми пука вече. „Ало?“

От другата страна — свекърва ми, с онзи нейния сладникав глас: „Ивчо? Прибра ли се? Кажи на Ваня да не прави циркове. Тия пари са за семейство, не са за нейните прищевки.“

„Г-жо Галина,“ — почнах аз, ама треперех — „какво предсрочно погасявате в ДСК? Ние нямаме кредит.“

Тя замълча. Една секунда, две… и после: „Не се бъркай. Това е за… за оправяне на едни неща.“

„Какви неща?!“

Иво ми дръпна телефона. „Мамо, стига. Утре ще говорим.“ И затвори.

„Какво има да говорите утре? Аз искам сега!“

И тогава той каза нещо, дето ми изкара въздуха.

„Погасява ѝ кредита. Нейния.“

Аз буквално не разбрах. „Какъв кредит?“

„За апартамента ѝ. Рефинансира го преди две години.“

„Защо?“

Той се ядоса: „Защото изтегли кредит, за да помогне на брат ми!“

Аз: „Какъв брат ти? Сашо?“

Да, Сашо — вечният „ще почвам бизнес“, вечният „дай малко, после ще върна“. Последно го бях виждала на кръщенето на племенника, все с анцуг и телефон, и се перчеше.

„Галина изтегли кредит да го спасява, щото имаше дългове, щото някакви бързи кредити, някакви глупости… И после не можа да го плаща. И аз… аз почнах да пращам, за да не ѝ вземат жилището.“

Седнах на пода. Ей така, без да се усетя.

„И на мен? На мен защо не каза?“

Той ме гледаше и очите му бяха… не знам, празни. „Защото щеше да кажеш ‘не’.“

„Е, и? Нормално е да кажа ‘не’! Това са нашите пари! Детето ни! Ние живеем под наем!“

Той тресна с ръка по масата. „Под наем живеем, да! И аз затова отидох да се убивам там! А като майка ми ми се обади, че ще ѝ вземат апартамента, какво да кажа? ‘Не ме интересува’? Да я оставя на улицата?“

И ето го това — тогава ми се обърка всичко. Щото… да, свекърва ми ме е мачкала. Да, държала ме е на сухо. Обаче ако наистина са щели да ѝ вземат жилището…

Само че после излезе другото.

На следващия ден отидохме до Ловеч. Аз не исках, ама Иво каза: „Ще го изчистим лице в лице.“

Галина ни посрещна с престилка, все едно ни чака от седмица. „Седнете, да ви сипя супа.“

„Няма да ям.“ — казах аз.

Иво: „Мамо, кажи истината. Колко пари са отишли за кредита? Колко останаха?“

Тя се намръщи. „Иво, ти се обърна срещу майка си заради една жена.“

„Тая ‘една жена’ ми е жена.“

Аз: „Колко?“

Галина почна да вади папки. Едни погасителни планове, едни извлечения… И между тях — нещо друго. Договор. Не за кредит.

Дарение.

На името на Сашо.

Апартаментът на Галина — прехвърлен на Сашо преди година и нещо.

Аз: „Това какво е?“

Тя замръзна. Иво взе листа, прочете го два пъти и само каза: „Мамо… ти…“

„Да, прехвърлих го!“ — изсъска тя. „Щото ако умра, да не се карате! Да е ясно на кого е! Сашо има деца!“

„И Мими е дете!“ — избухнах аз. „И аз какво съм? Пейзаж?“

Иво стоеше и все едно не можеше да си намери гласа.

Тогава Галина извади последния коз, явно.

„Не ми говори за Мими. Аз знам много неща. Иво, кажи ѝ ти, ако имаш кураж.“

Аз се обърнах към него. „Какво?“

Иво пребледня. „Мамо, стига…“

„Кажи ѝ.“

И той каза, тихо: „Преди да замина… взех заем. На твое име. Тогава ти подписа едни документи за ‘телефон’… помниш ли? Беше по-голямо. И мама… тя го покриваше първите месеци, после аз…“

Аз направо не знаех къде съм.

Да, спомням си — тогава подписвах нещо в офис на „А1“, Иво каза, че било за изплащане. Аз не гледах много, бях с Мими на ръце, ревеше…

„Тоест… аз съм с кредит? На мое име?“

„Беше. Почти е изплатен.“

„Почти…“ — повторих аз. — „И затова парите не идваха при мен? Щото сте плащали и това, и кредита на майка ти, и Сашо…“

Галина почна да говори наведнъж: „Ами ти ако ги държеше, щеше ли да платиш? Щеше да ги изхарчиш за плочки и за дрехи! Аз мислех за всички!“

„Мислела…“ — казах аз и ми се доплака, ама не можех. — „Вие сте мислели, а аз съм била глупачката да чака. И да обяснявам на детето защо няма екскурзия с класа.“

Иво се обърна към майка си: „Ти каза, че апартаментът е твой. Че го пазим. А ти го даде на Сашо, и ние плащаме кредита за нещо, което вече не е твое.“

Тя викна: „Аз съм ти майка! Аз съм те родила!“

Той: „А Ваня ми е семейство.“

И тогава аз видях, че Иво не е само „лошият“, дето ме е лъгал. Той е и човек, който цял живот е живял с това майка му да го дърпа и да го изнудва с вина, а брат му да го минава метър. Само че… това не ме оправя мен.

Прибрахме се в Плевен мълчаливо. Вечерта Иво каза: „Ще прехвърля заплатата към обща сметка. Ще видиш всичко. И ще говорим с адвокат за тоя заем, ако има нещо останало.“

Аз му казах: „Не знам дали мога да живея с теб, Иво. Не е само майка ти. Ти ме направи на глупачка.“

Той: „Знам. Ама ако бях казал, щеше да си тръгнеш още тогава.“

„Може би трябваше.“

Сега сме в едно такова… нито сме се разделили, нито сме заедно като хората. Той е вкъщи, гледа Мими, опитва се. Аз съм на работа и като се прибера, само гледам сметките, документите, и ми се гади. Свекърва ми не ми звъни вече, но праща съобщения на Иво: „Тая ще те настрои срещу нас.“ Сашо пък се прави на ударен.

И най-тъпото е, че не мога да кажа: „Ето, те са чудовища, аз съм права.“ Не е толкова чисто. Ако наистина са щели да ѝ вземат жилището… ако Иво е мислел, че ме пази от стрес… ако аз съм си затваряла очите, щото ми е било по-лесно…

Само че фактът си е факт: четири години някой е решавал вместо мен за нашите пари и за моя подпис.

Аз в момента се чудя — да настоявам ли за развод и да режа всичко, или да остана и да се опитаме да оправим кашата, щом най-после излезе истината? Вие какво бихте направили на мое място?