„Ако подпишеш това, утре си без дом“

„Подписвай, бе, Деси, какво се правиш?“ — майка ми се беше навела над мен и сочеше с пръст листа, все едно е бележка от училище.

Аз гледам договора и ми става лошо. Нотариална заверка, пълномощно, „учредяване на право на ползване“… нещо такова. На масата — две чаши чай, студен вече, и една чиния с бисквити, които никой не пипа.

„Няма да подпиша, докато не ми кажете какво е това. Пак ли ще се оказва, че съм длъжна на някого?“

Тате — седнал на дивана, не вдига очи от пода. Само търка челото си.

„Не се прави на интересна, Деси,“ изсъска майка ми. „Вуйчо ти помогна. Сега е време да… да се върне жеста.“

„Какъв жест, мамо? Човекът не ми е дал и 20 лева за рожден ден от години.“

Тук тате най-сетне продума, тихо:

„Не е точно така…“

И аз вече усещам, че ме лъжат. Пак. От тези семейни лъжи, дето ги завиват в „няма смисъл да знаеш“.

„Добре. Кажете ми направо. Ако подпиша, какво става?“

Майка ми се дръпна и седна срещу мен. Изведнъж говори по-меко, ама от това още повече ме хваща яд.

„Ако подпишеш, апартаментът няма да ни го вземат.“

„Кой?“

„Банката… и частният съдебен изпълнител.“

Като чуеш „частен съдебен изпълнител“ и ти става ясно, че не е шега. Погледнах тате — той само кимна, все едно вече е уморен да се срамува.

„ЧСИ ли? За какво? Ние нали… нали изплащахме кредита?“

Тате се изкашля:

„Преди две години… изтеглих още един. Потребителски. За да покрия фирмата.“

„Каква фирма? Ти работиш в склада в Обеля, каква фирма?“

„Е, бяхме тръгнали с един приятел… транспорт. Микробус…“

Майка ми се намеси веднага:

„Не почвай сега да го съдиш! Той го направи за нас! Да има повече пари! Само че… не стана.“

Аз се изсмях, ама ми излезе като давене.

„И сега какво, вуйчо Сашо ще ни „спаси“?“

„Той може да оправи нещата,“ каза майка ми. „Ще даде пари да се спре изпълнението.“

„Срещу какво?“

Мълчание. Това мълчание, дето ти казва всичко.

„Срещу апартамента, нали?“

„Не,“ скочи майка ми. „Не срещу апартамента! Само… да му дадем сигурност. Временна.“

Взех договора и почнах да чета на глас, колкото мога:

„Дарение на идеални части… право на ползване на майката и бащата…“

Вдигнах очи.

„Това е дарение. Не е „временно“. Ако подпиша, аз се отказвам от част от жилището.“

„Ти какво, адвокат ли си?“ — майка ми пак влезе в тона си.

„Не, ама не съм и глупава. Защо аз трябва да подписвам?“

Тате се размърда:

„Защото апартаментът е на твое име наполовина…“

Ей това вече ме удари като шамар.

„Как наполовина? Аз съм на 32, от кога имам половин апартамент и никой не ми е казал?“

Майка ми сви устни:

„Когато баба ти почина. Наследство. Направихме така, че да е на теб и на нас… за да не може… да се пипа.“

„Да не се пипа от кого?“

Тук тате стана и отиде до прозореца. Гледа към блока отсреща, все едно там ще намери отговор.

„От мен,“ каза той. „Да не го заложа. Ти майка ти настоя.“

Аз останах с договора в ръка и се почувствах едновременно важна и използвана. Значи като им е изнасяло — „защитаваме го“, ама като е напекло — „подписвай“.

„И вуйчо Сашо от къде изведнъж ще извади пари?“

Майка ми се поизправи:

„Той има спестявания. И… работи в Германия сезонно. Не е като нас.“

„Да, и затова винаги има условие. Какво иска реално? Да се нанесе ли? Да го продаде ли?“

Тате тихо:

„Иска да му прехвърлим част сега. После щял… да ни остави да живеем. Ние ще си имаме право на ползване.“

„А аз? Аз къде съм в тая схема?“

„Ти си ни дъщеря,“ каза майка ми, все едно това е отговор. „Ти нали така или иначе… нямаш деца още, няма семейство…“

Е това ме подпали.

„Аха, значи понеже съм сама, съм по-лесна за натиск? Много удобно.“

И тогава майка ми изтърси нещо, дето ме закова:

„Не си сама. Ти просто не казваш всичко.“

„Какво не казвам?“

Тя се наведе напред:

„Че си задлъжняла. Че ти звънят от някакви фирми. Че си забавила вноски.“

Замръзнах. Защото беше вярно. Преди шест месеца взех бърз кредит, после още един, защото останах без работа за малко, и да — имах закъснения. Не бях казала. Срам ме беше.

„От къде знаеш?“

Тате се обърна към мен:

„Една вечер… видях писмо. От колекторска фирма. Не казах на майка ти, ама… после тя го намери.“

Майка ми веднага:

„И ти сега ще ми се правиш на честна? Ние се давим, ти също, и пак — „няма да подпиша“.“

„Това не оправдава да ми давате договор за дарение!“

„А какво да направим?“ — тя удари с длан по масата. „Да излезем на улицата ли? Да ти се обаждат на работата ли? Да ни запорират пенсията на баба ти, дето я няма вече? Кажи!“

Тате се намеси, по-рязко от обикновено:

„Сашо не е светец. Иска да си върже гащите. Ама и ние не сме чисти. Аз затънах. Ти затъна. Майка ти… тя се опитва да държи всичко да не се разпадне.“

Седнах. В главата ми се въртяха едни картини — ЧСИ на вратата, съседите по стълбите, комшията леля Пенка с „Ейй, изнасят ги“, и аз с една чанта.

„Добре,“ казах. „Има ли друг вариант? Разсрочване? Адвокат? Да говорим с банката?“

Майка ми махна с ръка:

„Говорили сме. Те не ги интересува.“

„Кои сте „говорили“? Вие двамата? Без мен? При положение, че аз съм съсобственик?“

Тате въздъхна:

„Да. Защото ти… все работиш, все нямаш време, все си нервна…“

И тук ми излезе най-грозното:

„Ами да, нервна съм, защото живея под наем в Надежда и плащам 900 лева за двустаен, а вие ми криете, че имам половин апартамент!“

Майка ми ме погледна, сякаш съм я ударила.

„Щеше ли да се върнеш да живееш тук?“

Замълчах. Истината? Не знам. Може би да. Може би не. Ама поне щях да имам избор.

И тогава тате каза нещо, което промени всичко:

„Сашо не го прави само заради парите. Той… е бесен на майка ти. Заради едно нещо от едно време. И сега иска да си го върне.“

Майка ми рязко:

„Стига!“

„Какво от едно време?“ — аз вече бях на тръни.

Тате гледа майка ми, после мен.

„Когато почина дядо ти… имаше още едно парче земя край Костинброд. Не го разделихте честно. Майка ти… го прехвърли на нейно име през един нотариус, преди Сашо да разбере.“

Майка ми стана:

„Това не е така! Баща ми го искаше така! Сашо тогава беше в казармата, изобщо…“

„В казармата беше, ама после се върна и разбра,“ каза тате. „И от тогава ви е… студено.“

Аз гледам майка ми и ми идва да кажа „Ето защо“, ама и не ми се прави на съдия. Тя е гледала мен, работила е, търпяла е тате с неговите глупости. И пак — да крадеш от брат си…

„Значи сега ни „помага“, за да си вземе апартамента?“

„Не цял,“ каза майка ми. „Само част. И ще ни остави да живеем. Иначе ще ни изнесат.“

„А после?“

Тя сви рамене.

Тишина. Само се чуваше как някой горе мести столове и как навън минава автобус по „Царица Йоанна“.

Аз бутнах договора към тях.

„Няма да подпиша така. Ако ще се прави нещо, ще е с адвокат и всичко да е черно на бяло. И аз искам да знам точните дългове. Всичко. И моите ще ги кажа. Стига сме се крили.“

Майка ми ме изгледа, сякаш съм я предала.

„Ти ако ни забавиш, утре може да е късно.“

„И ако подпиша като овца, може да е късно завинаги,“ казах.

Тате седна обратно, като човек, дето най-накрая е признал нещо и сега не знае как да живее с него.

В крайна сметка не подписах. Още същата вечер вуйчо Сашо звънна по телефона, говори ми мазно:

„Десислава, ти си умно момиче. Не ги слушай много. Аз само искам да помогна.“

„Помагай, ама без да ми взимаш бъдещето,“ му казах.

Той се засмя:

„Бъдеще… В тая държава бъдещето е на този, който държи нотариалния акт.“

И затвори.

Сега съм между два огъня. От една страна, знам, че майка ми е правила схеми и че тате е затънал и ни е повлякъл. От друга — и аз не съм цвете, крия кредити, и ако тях ги изхвърлят, аз ли ще си живея спокойно? И пак ме гложди: дали аз не се правя на принципна, само защото ме е страх да не остана без нищо.

Не знам. Утре имаме час при един адвокат до Съдебната палата и ме е страх какво още ще излезе.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли подписали „за да се спаси положението“, или бихте рискували скандал и време, за да не ви прехвърлят апартамента на роднина, който не прощава?