Баща ми хвърли скицника ми в печката, а после разбрах защо така се беше вкопчил в мълчанието

„Махни ги тия листи от масата, че ми писна вече!“

Баща ми го изкрещя толкова рязко, че чашата с айрян направо подскочи. Аз тъкмо бях разстлала няколко рисунки в хола, защото светлината там е по-хубава. Бях рисувала една жена на спирка в дъжда, после ръцете на една баба от пазара, и една стара кооперация до Женския пазар. Нищо особено, ама за мен си бяха важни.

„За пет минути съм ги сложила“, казах.

„Пет минути, десет минути, все тая. Това няма да ти плати тока.“

И това беше. Пак същото. Откакто майка ми почина миналата година, той или мълчи, или избухва за някакви дреболии. И все едно аз съм му най-удобната мишена. Ако ме види с молив в ръка, лицето му става едно такова… затворено.

Сестра ми Мая, тя ми е по баща, седеше до прозореца с телефона и само вдигна очи.

„Тате, стига“, каза тихо.

„Ти не се бъркай.“

Мая, естествено, пак замълча. И това ме вбесяваше още повече. Не че беше лоша с мен. Даже напротив. Ама все стоеше някак по средата. Нито с него, нито с мен. Уж неутрална.

Аз събрах листовете, ама единият падна на пода. Баща ми го настъпи без да иска. Или нарочно, не знам. В този момент реших, че нарочно.

„Ти нарочно ли го правиш?“ му креснах.

Той ме погледна и каза:

„Нарочно ли? Нарочно плащам наем, сметки и лекарства на баба ти. Нарочно се прибирам пребит от работа. Да, всичко нарочно правя.“

Работи в склад в Обеля. Става в пет и половина. Кръстът го боли, ама не спира. Това го знам. Само че тогава не ми пукаше. Бях на ръба.

„Добре, значи аз съм ти виновна, че рисувам?“

„Виновна си, че живееш в облаците.“

И тогава направих най-тъпото — казах му, че поне аз имам нещо свое, а той освен да мрънка, друго не прави. Веднага съжалих. Той пребледня. Не ми удари шамар, нищо такова, но взе скицника ми и го метна към коридора.

„Докато си в тоя дом, първо ще мислиш как се живее, после за драсканици!“

Драсканици. Точно така каза.

Затворих се в стаята и ревях като малка. Чувах Мая да му говори нещо в кухнята, по-тихо, ядосано. После тя дойде при мен.

„Ела у нас за два дни“, каза.

„Нали и ти си му дъщеря. Кажи му, че прекалява.“

„Казах му.“

„Не достатъчно.“

Тя въздъхна. „Ти мислиш, че аз нищо не разбирам, нали?“

Не й отговорих. Честно, да, така мислех.

Отидох у тях в Надежда. Тя живее с приятеля си и бебето им в двустаен, тясно е, ама поне беше спокойно. На следващия ден, докато тя къпеше малкия, аз си търсех зарядното в шкафа и ми падна една кафява папка. Не съм ровила нарочно. Просто падна. Вътре — документи. Нотариален акт на апартамента на баба ми в Люлин, някакво пълномощно, разпечатка от банка и бележка с почерка на майка ми.

Почеркът й го познавам веднага.

На бележката пишеше: „Пешо, ако с мен стане нещо, не казвай на Хари за парите веднага. Да си довърши училището спокойно. И не ги пипай за друго, освен за нея.“

Направо ми изтръпнаха ръцете. Пари? Какви пари?

Като излезе от банята, Мая ме видя с папката и само каза: „Е, супер.“

„Какви са тия пари?“

Тя първо нищо. После: „От обезщетение. След смъртта на майка ти. И от една нейна спестовна сметка.“

„И вие двамата сте решили да ми криете?“

„Не аз съм решила. Той. Аз разбрах случайно.“

„Колко?“

Тя каза сумата. Нямаше да ни направи богати, но никак не беше малка. Достатъчно за курсове, за кандидатстване, дори за наем за известно време.

И тогава вече направо побеснях. Цялата му тирада за ток, за сметки, за реалния живот… а крие пари от мен и ме кара да се чувствам като някаква паразитка с моливи.

Върнах се същата вечер. Той беше в кухнята и режеше домати.

„Къде са парите на мама?“

Ножът спря.

„Мая ли ти каза?“

„Няма значение кой ми е казал. Къде са?“

Той седна. За пръв път изглеждаше не ядосан, а уморен. Много.

„В банка са.“

„И защо ме правиш на луда тогава?“

„Защото ако ги видиш, ще решиш, че животът е уреден.“

„Ами може би щях да реша да уча това, което искам!“

„Точно от това ме е страх.“

„Че искам да рисувам?“

„Че ще се вкопчиш в едно нещо и после ще останеш с празни ръце.“

Изсмях се, ама гадно. „Да, по-добре да остана като теб в склад, нали?“

Той удари по масата. „Майка ти рисуваше.“

Замръзнах. Майка ми беше счетоводителка. Или поне аз това знаех.

„Какво?“

„Преди да се родиш, кандидатства в Художествената академия. Не я приеха втория път. После дядо ти я натисна да почне „сигурна работа“. Цял живот го носеше това. И като те гледах с тия листи…“

Той млъкна.

„Какво?“

„Все едно гледам нея как пак тръгва към стена. А аз не можах да я опазя и от болестта. От нищо не я опазих.“

Това беше толкова объркано, че не знаех дали да се разрева, или пак да се скарам. Защото хем ми беше крил нещо важно, хем в главата му явно рисуването и майка ми бяха омешани в една голяма вина.

„Не съм мама“, казах.

„Знам.“

„Не, не знаеш. Ако знаеше, нямаше да хвърляш скицника ми.“

Той само гледаше масата.

Два дни не си говорихме почти. После Мая дойде. Донесе баница, уж случайно. Седнахме тримата. Тя извади от чантата един кашон.

„Стига глупости и от двама ви“, каза. „Хари, покажи му.“

„Не искам.“

„Покажи му.“

В кашона бяха събрани мои рисунки, които тя тайно беше прибирала от месеци. От онези, дето аз ги мачках и хвърлях. Нареди ги на масата една по една. Автобус 72, една продавачка от „Фантастико“, баба ми с кислородния апарат, баща ми заспал на стола с работните обувки.

Той се загледа точно в последната.

„Това аз ли съм?“

„Да.“

„Грозен съм станал.“

„Такъв беше в момента.“

Мая се изсмя през носа. „Поне е вярно.“

Тогава за първи път от много време баща ми не каза, че са глупости. Само взе листа много внимателно, сякаш ще го скъса, и попита:

„Това кога си го рисувала?“

„Когато заспа седнал. След като се върна от Пирогов с баба.“

Той преглътна. После каза нещо, което от него си е направо чудо:

„Имаш ръка.“

Само това. Не „браво“, не „гордея се“. Просто „имаш ръка“.

После добави: „Ще идем да видим какви курсове има. Но искам и нещо друго да учиш, поне засега. Да имаш опция.“

Пак ми прозвуча като контрол, честно. Но този път не беше същото. И аз не му се развиках. Казах само: „Добре. Но парите няма да ги криеш от мен.“

Той кимна.

Още не сме оправили всичко. Пак е рязък, пак ме дразни, аз също не съм цвете. И за Мая се оказа, че не е била безразлична, а просто е опитвала да не гръмнем съвсем. Но поне вече не прибирам рисунките като нещо срамно.

Не знам дали баща ми наистина прие мен, или просто се уплаши да не ме загуби както е загубил мама. Може би и двете. Аз още му се сърдя за много неща, ама и вече не мога да кажа, че не му пука.

Та кажете ми вие — ако бяхте на мое място, щяхте ли да му простите, че е крил парите и така ме е мачкал, или бихте си тръгнали и край?