Когато сестра ми застана на вратата с два сака и дете, а аз казах „не“

„Ако не ни отвориш, ще спим в колата.“ Това ми каза сестра ми по телефона и след две минути вече блъскаше по вратата.

Отворих и я гледам — Нели, зачервена, с два сака, а до нея Митко, на осем, по анцуг, прегърнал раницата си. Беше почти десет вечерта. Аз бях по пижама, мъжът ми Иво ме гледаше от хола и само поклати глава.

„Няма да се върна при него, чу ли ме? Няма“, каза тя и направо влезе.

Само че аз не казах „заповядай“. Това е моят апартамент. Е, нашият с Иво, де. Двустаен в „Люлин“, изплащаме го от осем години. И точно откакто го взехме, все някой има нужда „за малко“ да остане. Майка ми след операция, братовчед на Иво, после една приятелка на Нели за три седмици, дето станаха два месеца. Аз вече не издържам. Искам да си се прибера от работа, да си затворя вратата и да ми е тихо. Толкова ли е страшно това?

„Нели, не може така. Поне да беше се обадила по-рано.“

„Обадих ти се.“

„Две минути преди да дойдеш!“

Иво се намеси: „За една-две вечери добре. Ама да е ясно отсега.“

Тя го изгледа така, все едно я гоним на улицата посред зима. „Една-две вечери? Сериозно ли?“

Историята беше, че пак се е скарала с мъжа си, Пламен. Те от години са така — разделят се, събират се, викат полиция, после качват снимки от Банско. Аз накрая спрях да питам. Само че този път имало и шамар. Или тя така каза. После се оказа, че той я бутнал, тя хвърлила телефона му през терасата, той й дръпнал чантата… ужас. Не е дребно, но и не е едноцветно.

Първата вечер ги оставихме. Митко заспа на дивана, Нели не млъкна до един през нощта. Ту реве, ту пуши на терасата, ту казва: „Аз съм свършена.“ На сутринта трябваше да ходя в счетоводната къща, където работя, а не бях спала. Иво ми каза в кухнята тихо: „Ще се нанесе. Гледай я. Ако я оставим, край.“

Ядосах се, защото звучеше кораво, ама и знаех, че е прав. Ние и без това сме на ръба с парите. Той е шофьор в градския транспорт, аз взимам добре, но имаме кредит, неговата майка е в дом в Банкя и все доплащаме за лекарства. Нямаме стая за гости, нямаме въздух за драми.

Като се прибрах вечерта, Нели готвеше. Малко прекалено домашно, ако ме разбирате. Беше пуснала пералня, подредила детските ми шкафове в коридора, все едно вече живее там.

Казах й: „Трябва да си търсиш вариант. При мама, при някоя приятелка, квартира… нещо.“

Тя остави лъжицата и почна: „При мама? Мама е в гарсониера в Добрич и е с високо кръвно. Коя приятелка? Тези, дето като им потрябвах за гледане на деца, звъняха, а сега ги няма? Квартира с какви пари, Мария?“

„Ами работиш.“

„Работя в салон, да. Само че половината ми пари отиват за заеми, дето ги теглихме с Пламен.“

Това не го знаех. Питах я какви заеми. И тогава излезе нещо, дето ми обърка главата.

Оказа се, че преди година тя била взела бърз кредит от една фирма в „Надежда“, после втори, после трети. Не за дрехи и глупости, както веднага си помислих, а защото Пламен бил останал без работа и им запорирали сметката за стари задължения към НАП от неговата фирма. Тя криела от всички, защото я било срам. Даже от мен.

„И аз как да ти вярвам сега?“, й казах. „Всеки път има нещо недоизказано.“

Тя изведнъж ми викна: „А ти на мен кога ми каза, че мама ти е прехвърлила нейната половина от нивата край Генерал Тошево?“

Направо онемях. Това беше вярно, но нямаше общо. Или поне така си мислех. Преди две години майка ми прехвърли на мен нейната част от една наследствена нива, защото Нели тогава имаше запори и щяха да я лапнат. Идеята беше после да се оправят нещата и да се дели честно. Само че после все отлагахме. Аз и честно казано си казвах, че поне веднъж нещо да остане сигурно.

„Ти ми го вадиш това сега?“

„Сега го вадя, да. Щото много лесно ми обясняваш за варианти. Имаш земя, Мария. Имаш и спестявания.“

Спестявания… 6200 лева за черни дни. Събирани с години. За счупена кола, за зъболекар, за ако Иво остане без работа. Не са някакво богатство.

Иво чу скандала и влезе. „Ние не сме длъжни да ви издържаме.“

Нели му се озъби: „Не сме поискали да ни издържате. Искам малко време.“

„Колко е малко?“

Тя замълча. И това беше най-лошото.

После Митко излезе от стаята и каза: „Мамо, пак ли ще се местим?“ Ей това ме довърши. Детето беше казано, без да реве, без сцени. Свикнало.

На третия ден звънна Пламен. Не вдигнах. После писа на Иво. Иво излезе да говорят пред блока. Качи се и каза нещо, дето пак обърна всичко. Пламен бил готов да се изнесе от жилището под наем и Нели с детето да останат там, ама Нели не искала, защото хазяйката настоявала договорът да е само на нейно име и депозитът да се плати наново. А Нели нямала пари за депозит. Тоест не беше точно „или улицата, или при теб“. Имало и друг вариант, просто струвал пари.

Като я притиснах, тя каза: „Да, така е. Исках първо да се съвзема.“

Направо избухнах: „Не, ти искаше да се настаниш тук, защото тук е чисто, спокойно и някой друг плаща сметките.“

Тя се разрева и каза: „Да, исках спокойствие! Знаеш ли от колко време не съм спала нормално? Знаеш ли какво е да чакаш дали пак ще има скандал? Само ти ли имаш право на спокойствие?“

Това ме удари, защото беше вярно. Само че и аз не искам моят дом да стане поредният й временен лагер, дето после никой не може да я изкара без да е лошият.

Накрая направих нещо, за което и сега не знам. Дадох й 2500 лева от спестяванията, за да плати депозита и още нещо по заемите, но й казах, че при нас могат да останат до неделя и не ден повече. Тя първо отказа, после взе парите. Не ми благодари веднага, което още повече ме вбеси. Само каза: „Ще ти ги върна.“

В неделя Иво натовари саковете в колата и ги закара. Митко ме прегърна. Нели не ме погледна почти през целия път до асансьора. След два дни ми прати съобщение: „Настанихме се. Добре сме.“ След още ден: „Мама знае за нивата. Ще говорим.“ Е, това „ще говорим“ ми виси в главата повече от парите.

Сега вкъщи пак е тихо. Точно това исках. Обаче като седна вечер на дивана, все чувам как Митко каза „пак ли ще се местим“ и ми става гадно. От друга страна, ако ги бях оставила още, сигурно щях да почна да мразя и нея, и себе си, и всички.

Не знам. Егоистка ли съм, че си опазих дома, или пак се вързах, като дадох парите и не реших нищо истински? Вие какво щяхте да направите на мое място?