Когато майка ми се върна за апартамента, а аз още пазех сестра ми от онези нощи

„Отвори, знам, че си вътре.“

Като чух гласа ѝ пред вратата, буквално ми омекнаха краката. Не я бях виждала седем години. Седем. И не, не се беше върнала за мен или за Марти. Беше се върнала за апартамента на баба.

Погледнах шпионката. Майка ми — Снежана, с едно старо яке, с боя по косата, отслабнала, ама пак със същия инат в брадичката. До нея братовчед ми Иво, все едно е дошъл за свидетел.

„Няма да отворя“, казах през вратата.

„Рали, не се излагай пред съседите.“

„Ти за съседите ли се сети сега?“

Марти излезе от кухнята и веднага разбра. Само ме хвана за ръката. Тя е на двадесет и две вече, ама в такива моменти пак става на десет.

Накрая отворих, защото на площадката вече се подаваше леля Цеца от 8-ми етаж. В нашия вход нищо не остава тайно.

Майка ми влезе и още от прага каза:

„Не съм дошла да се караме. Трябва да подпишеш едни документи.“

„Естествено“, викам. „Да не си дошла да питаш как сме.“

Тя седна, без да я каня, и извади папка от „Еконт“.

Апартаментът е на баба по документ, ама баба почина миналата зима. Аз се грижех за нея последните три години — ТЕЛК, лекарства, поликлиника, сметки, памперси, всичко. Марти помагаше колкото може. Майка ми през това време беше някъде около Петрич, после в Гърция, после пак не знам къде. Обаждаше се по Вайбър веднъж на няколко месеца и все нещо ѝ се беше случило.

„Какви документи?“

„Отказ от наследство няма да правиш, спокойно“, каза и се засмя някак сухо. „Трябва само да уредим продажбата. Имам купувач.“

Аз направо изтрещях.

„Продажба? Ние живеем тук.“

„Временно“, отсече тя. „Апартаментът има тежести.“

Тук вече Марти се обади:

„Какви тежести? Баба нямаше заеми.“

Майка ми я погледна така, все едно ѝ е чужда.

„Не на нейно име. На мое.“

Оказа се, че преди години, още докато баба беше жива, майка ми изтеглила два бързи кредита и после още един. Заложила била бъдещото си наследство с някакъв договор, който аз дори не знаех, че съществува. Не разбирам всичко, ама имало изпълнително дело, частен съдебен изпълнител, такси, лихви… И ако не се продаде доброволно, щяло да стане по-лошо.

„Ти луда ли си била?“ казах. „Заради какво? За хазарт? За мъже? За какво?“

Иво тогава се намеси:

„Недей така, не знаеш всичко.“

„Ти мълчи, бе. Ти винаги изскачаш, когато има нещо за делене.“

Майка ми ме изгледа и за първи път ѝ трепна лицето.

„За баща ти“, каза.

Това не го очаквах. Баща ми умря, когато бях на петнайсет. По документи — инфаркт. По реалност — пиене, дългове и една каша след друга. Но аз помня и друго: как майка ми си тръгна една нощ, а аз останах с Марти и с него. Аз ѝ варях чай, аз я водех на училище, аз лъжех класната, че мама е на работа. Каквото и да каже сега, това няма как да го изтрие.

„Не ми го пробутвай това“, казах.

„Не ти пробутвам нищо. Той дължеше пари на хора. Не на банка. На хора.“

Стана тихо. Чуваше се само как в съседния апартамент някой пуска чешмата.

„Една вечер дойдоха пред блока“, каза тя. „Ти беше в банята, Марти спеше. Казаха, че ако до седмица не върнем част от парите, ще вземат каквото има в жилището и ще ви чакат след училище. Не знам кое беше блъф и кое не, ама аз повярвах.“

„И затова ни остави?“

„Затова заминах да работя. Миех чинии в Серес. После гледах една баба. После… после затънах и с кредитите, защото пращах за вашия баща, понеже той все ревеше, че ще оправи нещата.“

Аз почнах да се смея, ама от яд, не защото ми е смешно.

„Пращала си на него? На него? А аз ходех с едни и същи маратонки две зими.“

„Пращах и на вас. На баба давах.“

Тук вече Марти каза нещо, което ме удари по-силно от всичко.

„Даваше. Аз съм виждала.“

Обърнах се към нея.

„Какво значи това?“

Тя сви рамене и очите ѝ се напълниха.

„Баба ме караше да не ти казвам. Каза, че ако знаеш, пак ще се скараш с мама и ще стане по-лошо. Майка пращаше пари понякога. Не много, ама пращаше. Само че баба плащаше тока, купуваше на татко лекарства… и ракия също, сигурно. Не знам. Ти тогава бачкаше в дюнерите след училище и…“

Направо ми причерня. Значи аз години наред съм мислила, че оная изобщо не я е еня, а някакви пари е имало, само че са потъвали в същата дупка, в която винаги сме живели.

Но после излезе и другото.

Купувачът, за когото говореше, не бил случаен човек, а хазяинът ѝ от Благоевград, с когото живеела последните две години. Той щял „да ни помогне“ — да купи апартамента под цена, да погаси дълговете и после евентуално да ни остави да стоим под наем няколко месеца.

„Ето това вече е мръсното“, казах. „Пак си уредила нещата през някой мъж.“

„Нямам време“, изсъска тя. „До края на месеца е.“

„А ние къде отиваме?“

„Ти си на квартира и сега можеш да излезеш. Марти може при мен временно.“

Марти направо скочи.

„При теб? След всичко?“

И тогава за първи път видях, че майка ми не е дошла толкова уверена, колкото се правеше. Ръцете ѝ трепереха.

„Лекарите ми намериха нещо на гърдата“, каза тихо. „Не съм добре. Не мога и това да влача.“

Не знам защо, но тогава ми стана още по-лошо. Защото ако беше само лоша, щеше да ми е лесно. А тя не е само това. Просто все е избирала грешното, грешния човек, грешното решение, и накрая ние сме го плащали.

Седяхме трите на масата като чужди. Иво не смееше да мръдне.

Аз казах:

„Няма да подпиша днес.“

Тя кимна.

„Добре. Но ако не подпишеш, може да го вземат на публична продан и да останете с още по-малко.“

После си тръгна. На вратата само каза: „Не ви изоставих, Рали. Просто не успях да ви спася както трябва.“

И това изречение ме побърква от два дни. Защото аз помня съвсем друго. Помня как Марти спеше до мен, когато токът беше спрян. Помня как се правех на възрастна на шестнайсет. Помня как все чаках някой да дойде и да каже „Аз съм тук“. Никой не дойде.

Обаче и това е вярно, че баща ми не беше жертвата, за която понякога си го рисувам в главата. И баба не е била чак светица, щом е крила пари и истини. И майка ми… не знам. Може да е бягала, може и да е опитвала нещо да закърпи. Само че нас пак не ни е пазил никой.

Сега имаме седмица да решим дали да продадем доброволно, или да чакаме ЧСИ. Аз не мога да преглътна, че ще загубим единственото място, което наричах дом. Не мога и да се направя, че тя не е закъсала. А най-много ме е яд, че пак аз трябва да нося това на гърба си.

Честно, не знам дали човек наистина прощава, когато са му взели спокойното детство и са го накарали да стане родител на собствената си сестра. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли подписали и бихте ли простили?