Когато казах на дъщеря си, че ще продам апартамента, тя дойде за първи път от месеци — и тогава разбрах какво всъщност ги е върнало при мен

„Значи за апартамента се сети да ми звъннеш, а за мен — не?“ Това беше първото, което ми каза дъщеря ми Нели, още от вратата. Даже не „здравей“. Стоеше в коридора с мъжа си Пламен, а аз държах торбата от Билла с кисело мляко и хляб и се чудех да се изсмея ли, да се разрева ли.

Казах й предния ден по телефона, че съм пуснала двустайния в „Люлин“ при една брокерка от „Явлена“. Не бях. Излъгах. Просто исках да видя дали изобщо ще дойде.

И дойде.

Само че вместо да ми олекне, ми стана още по-гадно.

Аз съм на 62. Не съм лежащо болна, не съм и съвсем зле. Имам диабет, високо кръвно, пенсия 610 лева и още чистя по два входа в „Овча купел“, за да си допълвам. Мъжът ми почина преди три години. Оттогава Нели все повтаряше: „Мамо, ще мина“, „Мамо, тази седмица сме много заети“, „Мамо, Дани е с температура“. Внука ми го виждах по-често на снимки във Viber, отколкото на живо.

И не, не съм светица. Обаждах се често. Мърморех. Питах защо пак са на Банско, като нямат време да минат до мен. Веднъж й казах: „Като умра, тогава ли ще дойдеш?“ Тя ми затвори.

Та, да. Излъгах за апартамента.

Нели влезе, седна на дивана и почна направо:
— Какво значи ще го продаваш? И къде ще ходиш?
— Не знам. Може на квартира, може при сестра ми в Перник.
— На 62 години на квартира? Ти добре ли си?
— Сега се сети да питаш дали съм добре.

Пламен мълчеше и гледаше към секцията. После каза тихо:
— Лельо Мария, не е така…
— Не ми викай „лельо“, като на погребение — изтърсих аз.

Стана грозно. Нели почна да ми обяснява как не били длъжни всяка седмица да идват, че имали работа, кредити, дете, неговите родители в „Младост“ също имали нужда от помощ. Аз пък й казах, че за „моловете и ресторантите“ време има. Тя ми се изсмя нервно.
— Знаеш ли колко пъти съм идвала и не си ми отваряла, защото си била на работа? Знаеш ли колко пъти съм ти пращала пари и ти си ги връщала?
— Трийсет лева по Еконт два пъти, много си се охарчи — казах.
— По банка ти пращах, мамо. По сметката ти.

Аз замълчах. Имам сметка в ДСК, но рядко я гледам. Пенсията ми идва там и аз тегля от банкомата. Не следя много. Тя извади телефона си и ми показа преводи. Наистина имаше. Не огромни суми, но всеки месец по нещо.

И тогава вече се почувствах глупаво, ама и ядосано, защото защо не ми е казала като човек?

— Пари не ми трябват толкова, хора ми трябват — казах.
— Ами като дойда, ти или се караш, или ми обясняваш как Пламен не те уважава, или как детето ни било разглезено — отвърна тя.

Тук вече Пламен въздъхна и каза нещо, което не очаквах:
— Истината е, че Нели не идваше и заради мен. Аз я спирах понякога.

Направо го зяпнах.
— Моля?
— След като миналата година й каза пред Дани, че баща му бил „чужд човек в тази къща“ и че всичко един ден ще остане само за нея, аз не исках да идва сама и да се връща разстроена.

Не помнех точно така да съм го казала. Ама… може и да съм. Бях ядосана тогава. Пламен беше отказал да ми помогне с ремонта на банята, защото ходели на морето.

После Нели каза друго:
— Има още нещо. Не искахме да ти казваме, докато не стане сигурно. Пламен остана без работа март месец. Фирмата му съкращаваше. Оттогава кара с каквото изкара по халтури. Кредитът за апартамента ни в „Обеля“ е на ръба. Затова не идваме с детето често — нямаме и нерви, и пари, и… всичко се събра.

Не знаех. Кълна се, не знаех. Аз си мислех, че ме избягват, защото съм им тежка, старите приказки, едно и също. А то и това може да е било, ама не само.

И точно когато почнах малко да омеквам, Нели ме удари с другото:
— Но и ти не си невинна. Миналия месец говорих с леля Ваня. Казала си й, че мислиш да прехвърлиш апартамента на дома за стари хора в Драгалевци или на някаква жена срещу гледане. Това нормално ли е?

Аз това също го бях казвала. Не го бях решила, ама го говорех. От инат. Да я заболи. Да види как е.

— Щом нямате време за мен, някой друг ще има — рекох.
— Ето, това е — извика тя. — Все едно ни наказваш!
— А ти какво правиш? — извиках и аз. — Оставяш ме сама и после се сърдиш, че не го приемам красиво?

Дани, който дотогава беше отвън на площадката с телефона, влезе и каза: „Мамо, стига“. Това „стига“ ме довърши. Детето е на 13, а говори като възрастен, дето му е писнало от нас.

Седнах в кухнята и почнах да режа домати, без да ми трябват. Ръцете ми трепереха. Нели дойде след малко.
— Продаден ли е наистина? — попита по-тихо.
— Не.
— Значи нарочно ни извика така.
— Да.
— Това е ужасно, мамо.
— Знам.

Тя мълча малко. После седна.
— И аз не съм била права. Понякога не ти звънях не защото не ми пука, а защото знаех, че пак ще се скараме. И отлагах. И ставаше по-лошо.
— А аз нарочно говорех за апартамента, защото исках да видя дали още знача нещо.

Това май беше най-честното нещо, което казах.

Накрая не се прегърнахме като по сериалите. Нямаше такива работи. Пихме кафе. Пламен ми оправи течащото казанче, без да го моля. Нели ми влезе в ДСК приложението и се оказа, че наистина ми е пращала пари, а аз даже не съм гледала. После ми записа час при ендокринолог в „Пирогов“, че отлагам от месеци.

Само че не всичко се оправи. Аз още не съм сигурна дали те дойдоха заради мен или заради страха, че ще останат без апартамент някой ден. И те сигурно не са сигурни дали няма пак да ги изнудя емоционално с някоя глупост. Истината май е по средата и точно това е най-дразнещото.

Сега си мисля дали не прекалих. Да, излъгах, за да ги върна. Да, подло беше. Ама ако не го бях направила, може би пак щях да ям сама и да чакам Viber снимки. Не знам. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да простите, или щяхте да държите на ината докрай?