Когато отказах да гледам свекърва си и всички решиха, че съм чудовище

„Няма да я взема у нас. Чуваш ли ме изобщо? Няма.“

Това го казах на мъжа ми, на стълбите пред кардиологията в „Света Анна“, и хората се обърнаха. Той беше пребледнял, аз треперех от яд и от недоспиване. Свекърва ми току-що я бяха изписали след втори пристъп за два месеца, а зълва ми Деси вече ми пишеше във вайбър: „Ти си в майчинство, нормално е ти да я гледаш.“ Само че аз не бях в майчинство. Бях се върнала на работа преди половин година и бачках от вкъщи за една счетоводна кантора в София, докато гледам детето, защото нямаше места в яслата.

„А кой тогава?“ – изсъска Иво. „Аз ли? Аз съм по обекти от 7 сутринта.“

„И аз работя, ако си забравил. И аз не спя. И аз съм човек.“

Той ме гледаше все едно му говоря на китайски.

Историята не е от вчера. Последните две години аз бях човекът за всичко. За свекърва ми – лекари, рецепти, направление от личната, взимане на лекарства от денонощната аптека. За нашето дете – ясла, сополи, температура, рождени дни. За моята майка в Перник – прегледи при ендокринолог. За Иво – „само да му пусна една пералня“, „само да звънна в ЕРП-то“, „само да платя данъка на колата“. И понеже все казвах „добре“, накрая всички решиха, че това ми е работата.

Не съм светица, да си кажа. Има и нещо друго. Свекърва ми, Станка, никога не ме е харесвала истински. Усмихва се, носи баница, вика ми „майче“, а после пред комшийките: „Наш Иво можеше и по-добре.“ Чувала съм я. Веднъж в „Фантастико“ ме подмина, че не ме видяла, а след това на касата ми каза: „Пак си взела готово кюфте за детето?“ Та така.

И въпреки това, когато се разболя, пак аз ходех. Деси е в Пловдив, има две по-големи деца и според нея това автоматично я извинява. Иво, както казах, вечно работи. Реално Станка звънеше на мен.

„Майче, падна ми пак захарта.“

„Майче, личната не вдига.“

„Майче, можеш ли само до аптеката?“

Само че това „само“ стана всеки ден. А аз почнах да се будя с мисълта кой какво иска от мен. Не си миех косата с дни. Ядях правa над мивката. Детето ми дърпаше ръката, докато пращам отчети. Един път се разревах, защото не намерих чист чорап. Толкова тъпо, ама факт.

След изписването лекарят ни каза ясно: „Трябва някой да е при нея поне известно време. Да не остава сама.“ И тогава Иво, без изобщо да ме погледне, каза: „Ще я вземем при нас.“ Ей така. Все едно казва да купим хляб.

Аз онемях. После казах онова на стълбите.

Вечерта у нас стана страшно. Деси на видеоразговор, Станка мълчи като пребита, Иво нервен.

„Ти сериозно ли?“, почна Деси. „Жената едва не умря.“

„Не казвам да я хвърлим на улицата“, викам. „Казвам, че аз не мога повече.“

„Не можеш или не искаш?“

Това ме удари. И аз, вместо да замълча, изстрелях:

„Добре, щом толкова ви е жал, вземи я ти в Пловдив.“

„Не мога, мъжът ми е на смени, децата са на училище.“

„А аз мога, така ли?“

Станка тогава тихо каза: „Оставете, ще си отида сама.“

Тоя номер с виновното мълчание… направо ме побърква.

Два дни не си говорихме с Иво. Той спеше на дивана. Аз вършех нещата по инерция и вече половината квартал знаеше, че „снахата не иска болната майка“. Даже съседката леля Невена ме спря пред блока: „Майко, как можа, тя те е гледала като дъщеря.“ Едва не й се изсмях в лицето.

После излезе нещо, което обърна всичко.

Отидох у Станка да й занеса супа и да й пусна пералня. Да, пак аз. Тя беше заспала. Телефонът й светна на масата и видях съобщение от Деси: „Недей да й казваш за нотариуса, че ще стане скандал.“ Не ми е работа да чета чужди неща, знам. Ама го отворих. Да, отворих го.

Оказа се, че преди три месеца Станка е прехвърлила апартамента си в „Люлин“ на Деси срещу гледане и издръжка. На Деси. Не на Иво. Не на двамата. На Деси. И в същото време аз две години я карам по болници и й нося торби.

Като се събуди, я питах направо.

„Вярно ли е?“

Тя първо се направи, че не разбира. После седна и каза:

„Вярно е.“

„И пак очаквате аз да ви гледам?“

„Аз не съм те карала…“

Направо побеснях. „Не сте ме карали? Всеки ден ми звъните!“

Тя тогава се разплака. Истински, не наужким. И каза нещо, което не бях очаквала.

„На Деси го прехвърлих, защото Иво е длъжник.“

Аз замръзнах.

Оказа се, че мъжът ми има бърз кредит от миналата година и още един заем от колега. Общо към 18 хиляди лева. Не за хазарт, не за любовница, както веднага ми мина през главата. За фирма на негов приятел, в която влязъл като „само за малко да помогне“, после приятелят изчезнал, а Иво останал подписал каквото не трябва. И криел. От мен. От всички. Станка разбрала и решила, че ако апартаментът остане на името на Иво някой ден, кредиторите могат да посегнат. Затова го дала на Деси.

„И защо никой не ми каза?“, питам.

Тя само: „Защото ти щеше да го напуснеш.“

Прибрах се и направо го натиснах.

„Истина ли е?“

Иво седна, хвана се за главата и каза: „Да.“

„Колко още има да излиза?“

„Няма друго.“

„Не ти вярвам.“

„Разбирам.“

Точно това ме вбеси още повече, че беше кротък. Ако беше почнал да се оправдава, сигурно щеше да ми е по-лесно. А той само: „Не исках да те товаря. И без това всичко беше на теб.“

Е, супер. Не ме товарел, а аз междувременно се сгъвам на две.

След това стана още по-мръсно. Деси призна, че договорът за гледане и издръжка е фиктивен „засега“, само да пазят имота. Само че на хартия е истински. Ако утре реши, може и да не направи нищо, а апартаментът пак е неин. Иво вика, че й вярва. Аз не.

И тук вече се разделих на две. От една страна, ми стана ясно, че Станка не е правила номера от алчност, а от страх за сина си. От друга, пак аз трябваше да поема грижите, докато другите уреждат имоти и тайни зад гърба ми.

Накрая казах нещо, дето сигурно трябваше да кажа много по-рано:

„Ще помагам, но по график. Не денонощно. Не у нас. Търсете и жена почасово. Иво, ти ще си плащаш заемите и ще ми показваш всичко. Деси, щом апартаментът е на твое име, ще идваш през уикендите или ще даваш пари за човек. Иначе аз спирам всичко.“

Стана скандал. Деси ме нарече сметкаджийка. Иво каза, че съм безсърдечна. Станка мълча. Обаче три дни по-късно Деси прати 400 лева за жена, която идва сутрин за по два часа. Иво ми даде договорите за заемите. Не всички, оказа се. Имаше и кредитна карта, скрита в жабката. Като я намерих, просто седнах на пода в коридора и се засмях. Такъв смях…

Не сме се разделили. Още. Не сме и добре. Със Станка сме някак странно учтиви. Понякога пак ми звъни първо на мен и после се сеща да каже: „Ако можеш.“ Това „ако можеш“ ми звучи почти като извинение.

Аз още се чувствам виновна, като откажа. И едновременно ми олеква. Много гадно чувство е това, двете заедно. Все едно цял живот чакаш някой да ти разреши да спреш, а после се оказва, че никой няма да ти разреши и ти сама трябва да го направиш.

Та това е. Аз ли станах лошата, задето отказах да се жертвам до край, или просто прекалено дълго се правех, че всичко мога? Вие какво бихте направили на мое място?