„Не знам дали да прегърна майка си или да свидетелствам срещу нея“: Загубих и двете си момчета, а всичко се случи, докато бяха при нея

„Пак ли ще казваш, че не си виновна?“, това изкрещях на майка ми в коридора на следствието и после сама се срутих на стола, защото гласът ми не звучеше като моя.

Тя ме гледаше уплашено и само повтаряше: „Аз ги пазех. Кълна ти се, пазех ги.“

Имам чувството, че ако не го напиша някъде, ще полудея. На 35 съм. Имах две момчета – на 4 и на 6. Сега вкъщи са ми само дрехите им, една кутия с колички и две празни легла.

Живеем в областен град. Аз работех в счетоводна къща, бащата на децата е шофьор на бус и често беше извън града. Не сме богати хора, не сме и пропаднали. Просто като повечето семейства – сметки, детска градина, болнични, кой да ги вземе, кой да ги гледа лятото. Майка ми беше пенсионерка по болест, но сравнително подвижна. От години тя ми помагаше. Не съм я молила насила. Даже тя настояваше: „Дай ги на мен, за какво съм ти майка.“

Първият ми син го загубихме преди година и половина.

Беше събота. Трябваше да отида на работа за приключване на документи, а баща им беше курс. Майка ми каза да оставя децата за няколко часа. После от полицията ми обясниха какво е станало. Излязла до кварталния магазин „за пет минути“. Оставила и двамата да спят следобед. По-малкият се събудил, отключил входната врата, слязъл сам и излязъл на улицата. Блокът е близо до натоварено кръстовище.

Когато ми звъннаха, аз първо изобщо не разбрах какво чувам. После в Спешното ми казаха, че са направили всичко.

Майка ми тогава беше като ударена. Повтаряше само: „За минутка беше. Само за хляб излязох.“ Аз не можех да я гледам. Не можех и без нея, защото след погребението бях като в мъгла, а тя пак идваше, носеше манджа, переше, стоеше мълчаливо. Бях бясна, но и я съжалявах. Прокуратурата образува дело, после нещата се проточиха. Адвокат ни каза, че ще се гледа за причиняване на смърт по непредпазливост. Аз давах показания, но честно казано, тогава просто исках да не ставам от леглото.

Всички около мен имаха мнение. Едни казваха: „Тя ти е майка, не я съсипвай.“ Други: „Как ще простиш такова нещо?“ Само че аз не бях простила. Просто не можех да дишам от мъка, камо ли да мисля трезво.

И тук идва частта, за която сигурно и мен ще ме осъдите.

След няколко месеца започнах пак работа. По-големият ми син беше станал ужасно мълчалив, лепнат за мен, не искаше нито детска, нито чужди хора. Ходихме при детски психолог в ДКЦ-то. Там ми казаха да не правим резки промени, да му даваме позната среда. Майка ми междувременно започна да плаче, да ми повтаря, че ако и него й отнема, все едно я погребвам жива. А аз… аз исках и да я накажа, и да чуя от нея, че тя пак може да е полезна. И може би исках да повярвам, че първото е било ужасен инцидент, който няма да се повтори.

Започнах да му го оставям за по час-два. Само докато отида до работа, до НОИ, до банка, до магазин. На всички казвах, че не го правя. Даже на баща му не казвах всеки път, защото той беше категоричен: „При нея повече няма да стъпи.“ Карахме се страшно за това.

Майка ми през последните месеци беше различна. Забравяше. Понякога ми звънеше и ме питаше идвала ли съм днес, а аз вече бях минала. Веднъж остави тенджера на котлона. Друг път тръгна към пазара и съседка я върнала, защото се объркала в съседен квартал. Аз все го обяснявах със стреса след случилото се. Личната лекарка беше дала направление за невролог, но майка ми не отиде. А и аз не я натиснах достатъчно. Все си казвах – човекът е сринат, нормално е.

Вторият път беше преди четири месеца.

Оставих по-големия ми син при нея, защото трябваше да ходя до съда за нещо по първото дело. Само това като го кажа и ми се повдига. Оставих едното си дете при нея, докато ходя по документи за другото.

Казах й три пъти: „Не излизайте. Не отключвай. Телефонът до теб.“ Тя се ядоса: „Не съм малоумна.“ Това ми каза.

Към обяд ми звънна непознат номер. Беше мъж, който го намерил до канала край градинките зад блока. Там има една ограда, счупена от години, всички от квартала знаят. Детето ми било паднало. После в болницата… пак същите думи. „Направихме всичко.“ Човек не вярва, че може два пъти да чуе това и да остане жив.

Този път полицията влезе веднага по-твърдо. Разпити, експертизи, съседи. Една съседка каза, че майка ми обикаляла пред входа и викала името на внучето си, но не можела да каже от колко време го няма. Друга каза, че сутринта майка ми я питала кой ден сме. От телефонните разпечатки излезе, че е звъняла два пъти на стария домашен номер от апартамента, който го няма от години. Неврологът, при когото я заведоха после, каза, че има сериозни данни за ранна деменция, но тепърва трябват изследвания и наблюдение. Адвокатът й вече говори за невменяемост или намалена вменяемост. Прокуратурата обаче поддържа обвинение за тежка небрежност.

И аз съм по средата като парцал.

Бащата на децата ми не иска да чува за майка ми. Каза ми: „Не само тя ги уби. И ти след първия път ги остави пак.“ Това ме разкъса, защото е жестоко, но не е изцяло лъжа. Оттогава сме разделени. Не официално, просто не живеем заедно. Той не можа да ми прости, че съм й дала още един шанс. Аз не мога да си простя същото.

Майка ми има моменти, в които е напълно ясна и плаче: „Знам какво стана. Няма ден да не искам да умра.“ После има дни, в които ме пита защо децата не идват. Веднъж в ареста, преди да я преместят за лечение и наблюдение, ме хвана за ръката и ми каза: „Ти защо си толкова отслабнала, мила? Момчетата добре ли са?“ Аз тогава излязох и повърнах в тоалетната.

Роднините се разделиха на лагери. Едните казват, че болен човек не се съди, другите – че ако я „покрия“, предавам децата си. А истината е, че аз не я покривам. Казах всичко в показанията. Казах и че съм знаела, че забравя. Казах и че въпреки това съм оставяла детето при нея. Не знам дали го направих от честност или защото вече нямам сили да лъжа.

Сега чакаме нова експертиза. Адвокатката ми каза, че и аз вероятно ще бъда разпитвана още, защото съм знаела за състоянието й. Личната лекарка ме гледаше така, все едно иска да ме пита защо не съм реагирала по-рано. И е права да ме гледа така.

Обичам майка си. Това е най-ужасното. Ако я мразех само, щеше да ми е по-лесно. Но аз помня как ме е гледала сама, как е чистила входове, за да ме изучи, как после гледаше моите деца с такава радост. И едновременно с това, при нея ги няма. Два пъти. И втория път аз съм помогнала да се случи, колкото и да ме боли да го кажа.

Не знам какво е справедливо вече. Лечение ли, присъда ли, и двете ли. Не знам и дали човек има право да иска наказание за собствената си майка, когато вижда, че тя може би вече губи ума си. Знам само, че всяка вечер си повтарям едно и също: ако бях спряла още след първия път, поне едното ми дете щеше да е тук.

Та това е. Кажете ми честно – ако бяхте на мое място, щяхте ли да настоявате майка ви да понесе цялата отговорност, или бихте гледали на това като на болест и обща семейна вина?