Когато сестра ми ми каза да се махна от апартамента на майка ни

„До неделя да си изнесла нещата от хола.“

Това ми го каза сестра ми Ралица пред вратата на апартамента в Люлин, докато държеше една папка с документи и не ме поглеждаше както трябва. Аз първо реших, че се шегува. Само я гледах и викам:

„Какъв хол, бе Рали? Аз тука живея.“

„Живееш, защото мама те държеше. Апартаментът вече е на мое име.“

Точно така го каза. Все едно ми съобщава, че е платила тока. Аз направо ми причерня. Майка ни беше починала преди четирийсет дни. Още не бяхме махнали всичките й лекарства от шкафа в кухнята, а тя ми говореше да се изнасям.

Аз съм на 39, разведена, с едно момче на 12. След развода се върнах при майка ми, защото нямаше как – наемите в София полудяха, а аз тогава бях на половин ден в една аптека до Западен парк. После майка ми се разболя, диабет, крака, болници, ТЕЛК, всичко. Аз останах да я гледам. Ралица е в Пловдив, омъжена, работи в счетоводна къща, идваше уж когато може.

И точно тя ми вика да се махам.

„Покажи ми документите“, й казах.

Тя ми подаде папката. Нотариален акт за дарение. От преди осем месеца. Осем. Месеца. Докато аз сменях памперси, карах майка ни до 12-та поликлиника, редях се за инсулин и слушах как Рали по телефона казва „Е, и аз помагам с пари“.

„Ти нормална ли си?“, й казах. „Кога си я завела?“

„Не съм я водила никъде насила. Тя сама реши.“

„Сама? Мама едва слизаше до входа.“

Ралица тогава най-после ме погледна и ми изсъска:

„Сама, Дафино. И реши, защото ти от три години живееш тук, без да плащаш нищо.“

Това ме удари лошо, защото не беше съвсем вярно, ама и не беше съвсем лъжа. Плащах каквото мога – сметки, храна, лекарства понякога. Но не и наем, ясно. И да, майка ми ми помагаше с детето. Само че аз и не можех да работя нормално, защото тя постоянно беше зле.

Карахме се на стълбището като луди. Съседката от четвъртия етаж отвори да гледа. Аз виках, че е чакала майка ни да умре, тя викаше, че аз съм се настанила удобно. Накрая синът ми Мартин отвътре се разплака и ми стана толкова срам, че я пуснах да си тръгне.

Същата вечер рових навсякъде. Намерих в едно чекмедже тетрадка на майка ми. Тя си пишеше разходите вътре – ток, вода, хапчета, кой какво дал. И там, черно на бяло: „Рали – 600 лв. за парно“, „Рали – 1200 лв. за операция“, „Рали – 400 лв. за Дани на училище“. Дани е моят син, тя му викаше Дани, въпреки че е Мартин, така си беше останало от бебе. И под едно от записаните имаше: „Дафи пак се обиди. Не разбира, че и Рали има живот.“

Това ме смачка. Защото аз през цялото време бях убедена, че Ралица само се оправдава.

На другия ден отидох при нотариуса, който беше изповядал дарението. Не ми дадоха почти нищо, естествено. После говорих с една позната адвокатка от Надежда. Тя каза, че може да се атакува, ако майка ми не е била в състояние, ако има натиск, ако запазена част… Ама това са години, пари, експертизи. Аз откъде?

Седмица по-късно Ралица дойде пак. Седнахме в кухнята. Не се карахме в началото. Даже беше по-лошо.

„Аз не искам да те изхвърля на улицата“, каза тя.

„А какво искаш тогава?“

„Искам да продадем апартамента. Имаме кредит. Борис остана без работа зимата. Закъсняхме с вноски. Ако не взема нещо оттук, ще ни вземат тяхното жилище.“

Аз я зяпнах. Тя никога не беше казвала, че са толкова зле.

„И заради това си прибрала мама?“

„Не съм я прибрала. Тя сама предложи. Каза ми: Рали, на Дафина ако й оставя апартамента, тя никога няма да си стъпи на краката. На теб поне ще ти свърши работа.“

Това… това ме преряза. Майка ми значи така ли е мислела за мен?

„Лъжа е“, казах.

„Не е. И не е цялото. Тя беше ядосана и защото ти отказа дома в Банкя.“

Дом в Банкя. Това беше едно място за възрастни хора, не точно дом, ама с грижи. Майка ми не искаше. Аз също не исках. Чувствах се все едно я изоставям.

„Ти искаше да я разкараш“, й казах.

„Не. Исках да спиш повече от три часа и детето ти да не гледа всеки ден как баба му повръща в леген.“

Тук замълчах. Защото Мартин наистина беше виждал много. И веднъж беше казал в училище, че не може да отиде на зелено училище, защото „мама гледа баба и ако баба умре, мама ще е сама“. Класната ми се обади тогава.

После излезе още нещо. Майка ми била теглила малък бърз кредит преди година, без да ми каже. За мои стари задължения към банка. От времето на развода. Аз ги бях забутала, идваха писма, не й казвах колко са сериозни. Ралица разбрала, защото й се обадили, понеже била посочена за контакт. Тя погасила кредита и оттогава се хванали жестоко.

„Ти ме изкара чудовище“, каза ми тя. „А аз цяла година пазя и теб, и нея, и моите вкъщи да не се разпаднат.“

Аз пък тогава избухнах:

„А мен кой пази? Аз къде съм в цялата работа? Аз не съм ли човек?“

И това ми излезе отнякъде, без да го мисля. Щото аз наистина се бях свила до готвене, миене, банки, рецептурни книжки, нощни аптеки. Все чаках някой да каже поне „благодаря“, а вместо това се оказа, че съм била проблем, който мама и Ралица са обсъждали зад гърба ми.

Ралица се разплака. Не я бях виждала така от погребението на баща ни.

„Ти беше при нея всеки ден“, каза. „Аз това не можах и няма да си го простя. Затова пращах пари. Затова мълчах. И затова подписах онова дарение, защото тя ме натисна. Каза, че ако откажа, значи и аз я изоставям.“

Седяхме двете в кухнята и само часовникът цъкаше. И за пръв път си помислих, че може би никоя от нас не е направила каквото трябва. Само сме бутали ден за ден и сме крили.

В крайна сметка не стигнахме до съд. Засега. Подписахме при адвокат споразумение да останем с Мартин в апартамента за шест месеца, докато си стъпя на краката. Аз вече съм на пълен работен ден в аптека в Овча купел и търся квартира, макар че като чуя цените, ми иде да ревна. Ралица спря да ме натиска, но и не сме близки. Говорим си сухо, за документи, за гроба на мама, за детето.

Най-много ме мъчи друго. Че аз години наред се жертвах и си мислех, че това автоматично значи любов и място в семейството. А явно не е така. И че колкото повече стисках зъби, толкова по-невидима ставах. Обаче и Ралица не ми е просто враг. Тя също е платила, мълчала, лъгала, теглила чуждо. И сигурно и тя си има нейната истина.

Сега се чудя едно: ако бях спряла по-рано, ако бях казала „не мога“, щях ли да съм по-лоша дъщеря, или просто щях да се спася навреме? Вие какво бихте направили на мое място?