Дъщеря ми ме изгони от живота си, след като свършиха парите ми

„Няма да ти дам повече, Зорница. Нямам.“

Това ѝ казах по телефона, а тя замълча за две секунди и после направо изсъска:

„Е, най-после си го каза. Свърши кранчето.“

Така го каза — кранчето. Все едно не съм ѝ майка, а банкомат.

Аз съм на 68, вдовица съм от седем години, от Плевен. Цял живот работих каквото има — първо в шивашки цех, после като санитарка в болницата. Не съм живяла широко. Спестявах по малко, мъжът ми Бог да го прости и той беше такъв. И всичко, ама всичко, отиде за дъщеря ми Зорница и за нейния син Митко.

Като се разведе, беше страшно. Детето в трети клас, тя на квартира в „Сторгозия“, ревеше по телефона: „Мамо, не мога сама.“ И аз какво да направя? Дадох пари за депозит, после за наем, после ѝ платих два неплатени тока, после уроци по математика на Митко, после телефон, че старият му бил сдал багажа. После брекети. После лаптоп за онлайн обучението. После за абитуриентския костюм. Все имаше нещо.

Сестра ми Снежа ми казваше: „Ти не помагаш, ти я отглеждаш в безотговорност.“ Аз ѝ се сърдех. Виках: „Това ми е детето.“ И край.

Преди две години продадох нивата до село, дето беше останала от свекъра ми. Не беше кой знае какво, ама пак бяха пари. Зорница тогава ми каза: „Мамо, ако сега ми помогнеш за самоучастие, ще изтегля ипотека и поне няма да сме под наем.“ Даде ми сметки, показва ми оферти, банки, вноски. Аз ѝ преведох 28 хиляди лева. Целите ми спестявания плюс от нивата. Оставих си малко настрана, колкото да не съм съвсем без нищо.

Апартамент купи, да. В „Дружба“. Не лукс, ама приличен. Тогава си казах — ето, поне това направих, да са спокойни.

Само че след това пак започна. „Мамо, вноската е вдигната.“ „Мамо, Митко го приеха в София, трябват му пари.“ „Мамо, пералнята се развали.“ Аз пак давах. От пенсията, от каквото имам. Даже два пъти теглих от онези бързи спестявания, дето ги държах за доктори, защото имам проблем със сърцето. На сина на брат ми отказах заем, за да дам на нея.

И в един момент наистина нямах.

Като ѝ казах по телефона, че не мога, тя ми затвори. После ѝ звънях — не вдига. Писах ѝ във Viber: „Зори, какво става?“ Само ми излезе едно сиво тикче. След два дни разбрах, че ме е блокирала.

Най-много ме заболя заради Митко. Той е на 19. Не е малък, ама… все пак. Аз му звъннах от телефона на съседката, че той моя вече не ми вдигаше. Като чу гласа ми, каза: „Бабо, по-добре не ме търси, че стават скандали.“

„Какви скандали, бе, бабиното?“

„Моля те. Мама каза, че като не искаш да ни помогнеш в най-трудното, няма смисъл да се правим на семейство.“

Това „да се правим“ още ми кънти.

Аз тогава направих глупост. Хванах автобуса за София без да кажа. Отидох пред блока им. Чаках два часа. Като се появи Зорница, беше с едни торби от дрогерия и с нов телефон в ръката. Аз като го видях, направо ми причерня.

„Нямаш пари, а с нов телефон си?“

Тя се дръпна: „Не почвай пред входа.“

„Как да не почвам? За мен няма, а за това има?“

И тогава за пръв път тя ми каза нещо, дето ме удари лошо:

„Ти не даваше пари само от любов, мамо. Ти искаше да съм вързана за теб. Все да ти благодаря, все да те слушам.“

Аз онемях. Защото… не знам. Може и да има нещо такова. В смисъл, не съм го мислила така, ама като тя тръгнеше да прави нещо без да ме пита, аз се засягах. Това е вярно.

После излезе и друго. Не за телефона. Телефонът бил на изплащане, а торбите — купила шампоан и прах. Голямото беше друго. Срещна ни на входа една жена, тяхна съседка, и вика: „Зорнице, пак ли те търсят от фирмата?“ Зорница пребледня. Аз я гледам.

Оказа се, че имала бързи кредити. Не един. Три. И не от вчера. Част от парите, дето съм ѝ давала „за вноски“, изобщо не са били за ипотеката, а да запушва стари дупки. Аз викам: „Защо не ми каза?“ Тя се разрева направо на стълбите:

„Защото щеше да ме изядеш! Защото всеки път като закъсам, ти първо помагаш, после ме унижаваш, че без теб не мога!“

Кълна се, не съм искала да я унижавам. Ама сигурно съм го правила. Имам език, да си кажа.

После дойде най-гадното. Митко слезе. Мислех, че поне той ще ме прегърне. А той стои и гледа настрани. И ми каза:

„Бабо, мама не е права за всичко, ама и ти не си. Като даваше пари, все ни броеше. Аз не искам повече така.“

Това момче аз съм го водила на детска градина, аз съм му купувала зимни обувки, когато майка му нямаше. И в същото време, като се замисля, да, казвала съм неща от сорта: „Ако не бях аз…“ Казвала съм ги. Не веднъж.

Но и те не са светци. Разбрах после от обща позната, че Зорница е взимала и от баща му пари, и от мен, и е казвала на всеки различна история. На мен — за детето, на него — за вноската, на приятелка — че събира за ремонт. Тоест, лъгала е наред. Не само мен.

Оттогава минаха четири месеца. Не ми вдига. На Митко писах за рождения му ден, само „мерси“ ми върна. Ходих при личната лекарка, защото почнах да не спя, да ми се свива гърдите. Тя ми изписа нещо леко и каза да не се тормозя. Лесно е да го кажеш.

Най-лошото е тишината вкъщи. Сутрин си правя кафе и по навик гледам телефона. Нищо. После се ядосвам и си викам: „Щом така, край, приключила съм.“ След час вече гледам снимки на Митко от абитуриентския му бал и ревa като глупачка.

Сестра ми казва да ги отпиша, да си гледам здравето. Съседката Пенка вика: „Като се закъса пак, сама ще те потърси.“ И това ме убива още повече, защото не искам да ме търсят само като им трябвам. А пък ако ми звънне утре и каже, че има нужда… честно, не знам дали пак няма да хукна.

Уж съм обидена, уж съм права, пък като остана сама вечер, не съм сигурна. Аз ли си ги направих такива, като все спасявах и после натяквах? Или те просто ме използваха, докато имах какво да дам? Ако вие бяхте на мое място, бихте ли ги потърсили пак, или бихте затворили тази врата завинаги?