Когато казах на майка ми, че няма да се върна да живея при нея

„Ти ако и сега кажеш, че не можеш, направо ми кажи да си търся дом.“ Това ми го каза майка ми в коридора на Пирогов, пред кабинета, и го каза достатъчно високо, че две жени да се обърнат.

Аз стоях с една папка с изследвания в ръка и направо ми причерня. Казах й: „Мамо, не ми говори така тука.“

„Как да ти говоря? Три месеца съм при Галя в Люлин на дивана, ти си в Младост сама в двустаен апартамент и пак не можеш да ме вземеш.“

Сестра ми Галя веднага се намеси по телефона, защото беше на високоговорител: „Кажи й направо, че й е по-важно да си пие кафето на спокойствие, отколкото майка ни.“

И аз избухнах. Не се гордея, ама избухнах.

„Не ми е кафето проблемът, Галя. Проблемът е, че от две години аз ходя по лекари, аз плащам лекарства, аз ставам от работа, аз се разправям със съседи, с ВиК, с личната, с аптеките. И вече не издържам, разбирате ли? Не издържам.“

Майка ми само ме погледна и вика: „Е, щом ти е толкова тежко от майка ти, добре.“

Това „добре“ ме довърши.

Историята е, че баща ми почина преди три години. Апартаментът в Надежда остана на майка ми, ама той е на четвъртия етаж без асансьор и след втория й инсулт стана страшно. Падаше, забравяше газта, веднъж излезе по пантофи до Фантастико и не можа да си върне пътя. Тогава аз настоях да не стои сама. Галя каза, че при нея е тясно — две деца, мъж й на смени в градския транспорт, двустаен. Аз съм разведена, без деца, работя счетоводство в една фирма в Бизнес парка и всички естествено решиха, че щом съм „сама“, значи съм свободна.

Първо майка ми беше при мен за малко. Малкото стана осем месеца. Спях на разтегателен диван в хола, защото тя не искаше да е сама в стая. Нощем ставаше, палеше лампи, питаше къде е татко. Сутрин аз на работа с подпухнали очи. Почнах да бъркам преводи, шефът ми два пъти ме вика. После майка ми започна да ми казва как не чистя като хората, как съм се провалила с брака, как една жена без деца накрая остава сама. И аз… търпях. Щото е майка ми, щото е болна, щото какво да правя.

Само че една вечер се заключих в банята и седях на пода, без да мога да спра да треперя. Телефонът ми звънеше, майка ми тропаше отвън и викаше, че я изоставям. На другия ден личната ми даде болничен и ми каза: „Ти не си добре.“ Аз тогава за пръв път се уплаших от себе си, честно. Че ако продължа така, ще се срина тотално.

Казах на Галя, че трябва да си поделим нещата. Тя я взе „за месец-два“, както каза. Оттогава минаха три месеца и скандалът в Пирогов стана точно защото лекарят каза, че следващите месеци майка ми не бива да е сама изобщо.

Аз отказах да я върна при мен. Твърдо. За пръв път.

Галя ми затвори. После вечерта дойде у нас без предупреждение. Не сама — с майка ми.

„Слизай да си вземеш багажа“, ми каза от входа. „Или нея, или аз я карам в старчески дом в Банкя, да знаеш.“

Майка ми седеше на задната седалка и плачеше тихо. Това беше най-гадното. Да я гледам така и пак да не мога да кажа „добре, качвайте се“.

Казах: „Няма да стане с циркове пред блока.“

Тогава Галя ми хвърли една папка. „На, чети тогава. И после ми обяснявай как само ти си жертва.“

Вътре имаше копия от банкови преводи. От майка ми към Галя. Не един-два. Доста. За две години.

Аз направо онемях. Защото през тия две години майка ми все повтаряше, че няма пари, че пенсията не стига, че аз ако не купя лекарства, няма кой. И аз купувах. Смятах, затягах се, отказвах си неща. А тя е пращала пари на Галя.

В първия момент ми стана зверски обидно. Помислих си: ясно, аз съм мулето, другата е любимата дъщеря.

Майка ми почна да мънка: „Не така, не е каквото си мислиш.“

Галя изрева: „Кажи й, мамо! Кажи й защо!“

И тогава излезе друго. Племенникът ми, големият на Галя, бил взел бързи кредити. На 19. Без да каже. После още един. После почнали да звънят, да ходят до блока, мъжът на Галя не знаел всичко, защото щял да изгони момчето. Майка ми разбрала и почнала да им помага тайно от продажбата на нивата на дядо ми край Плевен. Същата тая продажба, за която аз дори не знаех, че е станала.

„Щяхме да оправим нещата и да ти кажем“, каза Галя. „Ама ти веднага съдиш.“

Аз викам: „Как да не съдя? Аз плащам лекарствата на майка ни, а вие криете продажба на земя и пращате пари по кредити?“

Тогава майка ми каза нещо, дето още ми кънти: „На теб не ти пращах, защото ти поне имаш заплата. Те щяха да останат на улицата.“

И аз направо се разсмях. Много лошо, нервно. „А аз къде съм? Аз как живея, мамо? Аз човек ли съм въобще в тая къща, или съм услуга?“

Тя замълча. Галя също.

После, малко по малко, излезе и още. Галя всъщност не я държала на диван. Децата били при свекърва й, а тя три месеца спяла до майка ми в хола. Мъжът й вземал допълнителни смени, защото парите не стигали. А аз през това време бях убедена, че пак всичко е на мой гръб. Не беше точно така. Просто никой не говореше като хората, всеки криеше нещо, всеки спасяваше някого и накрая станахме врагове.

Накрая не качих майка ми у нас. Това е истината. Намерихме временно място в един частен център край Горна баня, скъпо е, делим си го с Галя, а аз продадох колата. Майка ми ми е сърдита. Понякога като отида, ми говори сухо. Понякога ме хваща за ръката и пита кога ще я прибера. Не знам какво да й кажа. Не мога пак. Просто не мога.

Обаче и не мога да се правя, че другите са чудовища, а аз съм права за всичко. Не са. И те са затънали, и те са се плашили, и те са крили от срам.

Само че оттогава не мога да се отърся от едно гадно усещане — че ако пак тръгна да спасявам всички, накрая няма да остане нищо от мен. А ако не го правя, все едно съм лоша дъщеря и лоша сестра. Вие какво бихте направили на мое място?