Дежурството, след което спрях да вярвам, че не мога да сгреша

„Ти ли беше на смяна тая нощ?“

Жената го каза тихо, ама по-зле ми подейства, отколкото ако беше почнала да крещи. Стоях пред асансьора в Окръжна болница в Пловдив, с кафето от автомата в ръка, и направо ми изтръпнаха пръстите.

„Да“, казах. „Аз бях.“

Тя кимна, гледаше ме право в очите. „Брат ми е в реанимация. Ако искаш, кажи ми сега в лицето, че не си объркала лекарствата.“

Не можах веднага да отговоря. И точно това беше най-лошото.

Казвам се Невена, на 34 съм, медицинска сестра съм в частна клиника от два месеца, но доскоро бях в държавната болница. Напуснах след оная нощ. Не защото някой ме изгони. Даже официално никой нищо не доказа. Напуснах, защото не издържах да минавам покрай стая 312.

Пациентът се казваше Ивайло. На 46, шофьор на камион, приет след операция на жлъчка. Не беше тежък случай. Говореше си, шегуваше се даже. Каза ми: „Сестра, като ме изпишат, две седмици няма да видя магистрала, само дивана у нас.“ Аз му се смях.

Нощната смяна беше ужас. Две сестри за цялото отделение, едната колежка – Силвия – беше нова и паникьосана, лекарят дежурен слизаше през час, защото го дърпаха и в Спешно. Една баба падна в тоалетната, един дядо направи криза, звъняха роднини, санитарят го нямаше половин час. Такава каша.

Към два и нещо Ивайло се оплака, че много го боли. В листа имаше изписано обезболяващо венозно. Аз отидох до манипулационната, взех ампулата, приготвих я и му я сложих. След десетина минути той се изпоти, каза, че му се вие свят. Помислих, че е реакция, викнах лекарката. После нещата тръгнаха надолу много бързо.

Сутринта вече се шушукаше, че може да е станала лекарствена грешка.

„Ама ти провери ли?“ ме натискаше Силвия.

„Проверих“, казах. Или поне така мислех.

Три дни след това ме извикаха при началничката. Там беше и юристката на болницата. Питаха ме спокойно, което още повече ме побърка.

„Сигурна ли сте, че сте приложили това, което е назначено?“

„Да.“

„Сигурна ли сте, че сте прочели етикета?“

Тук вече замълчах.

Защото истината е, че в оня момент не виждах етикети, а само часовници и звънци. В манипулационната две ампули стояха една до друга, сходни като цвят, от един и същи доставчик. Едната беше обезболяващо, другата – много по-силно лекарство, което не беше за него. И аз… аз май взех другата.

Казвам „май“, защото после ампулата я нямаше. Нямаше я никъде. Само аз знаех какво съм държала в ръката си, и вече не бях сигурна.

Мъжът ми Деян тогава направо побесня.

„Ще си признаеш ли?“, вика ми вкъщи. „Или ще чакаш да те направят изкупителна жертва?“

„Ако призная нещо, дето не могат да докажат, край с мен.“

„А с човека какво е?“

Това ме удари най-много. Защото аз мислех същото, само че не го казвах.

После дойде сестрата на Ивайло, същата жена от асансьора. Казва се Мария. Намери ме пред блока в „Тракия“. Не знам как.

„Не съм дошла да правя сцени“, каза. „Искам да знам истината.“

Казах й, че не знам цялата истина. Тя седна на пейката и само рече: „И аз не ти казвам цялата.“

Тогава разбрах нещо, което обърка всичко. Брат й не бил казал в болницата, че преди операцията е пил ракия и е вземал успокоителни без рецепта. Криел го, защото го било срам и защото щели да му отложат операцията, а той бързал да се връща на работа. Семейството знаело.

Направо я зяпнах.

„И сега ми го казваш?“

„Сега, да. Защото ако е имало реакция, не е само от вас.“

„Само от нас? Аз може да съм объркала лекарство!“

„Може“, каза тя. „Ама и той лъжеше. И ние мълчахме. Това какво е?“

И за първи път не я видях като враг. Само като човек, който също носи нещо тежко.

Обаче историята не свърши дотам. След вътрешната проверка излезе, че в отделението от седмици имало проблем с разместване на медикаменти. Фармацевтката от болницата била писала имейли, че шкафът се пълни хаотично, липсват етикети на някои кутии и нощем се оставят ампули без описване. Началството го е знаело. Разбира се, после всички се направиха на изненадани.

Силвия ми звънна и плачеше.

„Неви, аз май съм преместила ампулите по-рано вечерта, че търсех система и бутнах една табла… Не знам, не съм сигурна…“

И аз тогава направо седнах на пода в кухнята. Защото месеци наред се мразех с ясната мисъл, че аз съм съсипала един човек. А изведнъж картината стана друга – пак страшна, но друга. Аз може да съм сбъркала. Тя може да е размествала. Той може да е скрил важна информация. Болницата може да е оставила всичко на самотек. И накрая един човек лежи в реанимация, а всички имаме по малко пръст вътре.

Ивайло оцеля, но остана с тежки усложнения. Не е същият. Мария ми каза това без заобикалки.

„Жив е, ама животът му вече не е същият. Да знаеш.“

Кимнах. Какво да кажа?

Преди месец тя пак ми писа. Изненадващо не за да ме заплашва. Пита ме дали бих свидетелствала, ако тръгнат дело срещу болницата. Не срещу конкретен човек, а срещу болницата за условията, липсите, претупването. Деян каза веднага: „Недей. Ще се набиеш сама.“ Майка ми ревна: „Мисли за детето си, Невена.“ А аз имам син на осем и да, мисля за него. Ако ме завлекат по съдилища, ако остана без работа, какво правим?

Обаче ако мълча, какво правя? Пазя себе си, да. И пазя хора, дето утре пак ще оставят две сестри за цяло отделение и пак ще стане нещо. А ако говоря, може накрая пак аз да изляза виновната. И може би ще са прави донякъде.

Най-гадното е, че не мога да кажа чисто и просто: „Аз съм невинна.“ Не съм. Но не мога и да кажа: „Само аз съм виновна.“ И това ме яде всеки ден.

Преди си мислех, че съм от тия, дето не бъркат. Че внимавам, че съм съвестна, че при мен такива неща няма как да станат. Е, станаха. Или поне аз бях там, когато станаха, и това май е достатъчно, за да не спя като хората.

Още не съм решила дали да свидетелствам. Честно, страх ме е. И от истината ме е страх, и от мълчанието. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли излезли и казали всичко, ако знаете, че може да съсипете и себе си, и други хора, но може би това е единственият шанс да не се повтори?