Когато видях превода към бившата му жена, вече държах договора за нашия апартамент

„Това какво е, Иво?“ — направо му тикнах телефона в лицето, докато брокерката още ни чакаше долу пред блока в „Люлин“ с папката за капарото.

На екрана стоеше банково известие: 1800 лева към Десислава Николова. Бившата му жена.

Иво само пребледня. „Върни ми телефона.“

„Няма да ти го върна. Нали ми обясняваше два месеца как нямаш пари за обзавеждане, как трябвало да изчакаме с детската стая, ако изобщо… А на нея пращаш 1800?“

Той стисна зъби и погледна към входа, все едно съседите ще излязат да гледат. „Не тук, Мария.“

„Точно тук. Защото след 20 минути щяхме да дадем 5000 лева капаро за апартамент. Нашето бъдеще, нали така? Само че май не е наше.“

Казах на брокерката, че сделката няма да стане днес. Жената ме изгледа така, сякаш й провалям месеца, качи се в колата и си тръгна.

Иво мълча чак до колата. После каза: „Не е това, което си мислиш.“

Аз се изсмях. „Ама разбира се. Вие само си пращате по 1800 лева от спортна злоба.“

Той удари по волана. „Деси има проблем.“

„Аз също имам проблем. Живея под наем в „Овча купел“, плащам половината сметки, събирам за жилище, майка ми ми повтаря да не се набутвам с мъж с багаж, и познай — може да е права.“

Това го казах гадно. И веднага видях как му трепна лицето, защото „багажът“ беше не само бивша жена, а и синът му Митко, на 14. А аз не мразя детето. Даже напротив. Само че в този момент кипях.

Прибрах се сама. Той дойде вечерта. Не звъня, отключи си. Оставих ключа при мен още зимата. Грешка, явно.

„Кажи цялото,“ му викам от кухнята. „Не ми подхвърляй трохи.“

Той седна и дълго нищо. После: „Деси я съдят.“

„За какво?“

„За заем. Бързи кредити. Взела е на някакъв човек личната карта на майка си, после се е завъртяло… не знам всичко. Ако не плати до края на седмицата, ще й запорират заплатата. А ако стане скандал, има шанс да я махнат от работа.“

„И?“

„И ако я махнат, Митко ще дойде при мен. Постоянно.“

Тук замълчах. Не защото това беше ужас. А защото преди месец, като подхванах темата да имаме дете, той каза: „Нека първо се стабилизираме.“ И аз го приех като нормално. Сега излезе друго — човекът и без това вече се готви да поема чуждите пожари.

„Ти още ли я обичаш?“ — това ми излезе първо.

Той направо се ядоса. „Не всичко е любов, Мария. Понякога е щета. Понякога е дете по средата.“

Много ме заболя точно това. Защото беше прав и пак ми се струваше, че ме предава.

На другия ден звъннах на сестра му Ваня. Да, знам, грозно. Но исках да разбера лъже ли ме. Тя въздъхна само: „Пратил е, да. И не за първи път.“

Тук вече ми причерня. „Как не за първи път?“

„От година й закърпва неща. Ток, наем, училищни разходи на Митко… Само че не ти е казвал, нали?“

Не ми беше казвал. А аз си мислех, че просто е пестелив и малко стиснат. Карахме се защо не ходим никъде, защо все аз купувам по-хубавите неща за вкъщи, защо все отлага. Даже веднъж му казах: „С тебе все сме на ръба.“ Е, оказа се, че не сме били двама на ръба, а поне четирима.

Като дойде вечерта, аз бях решила да приключа. Събрах му нещата в два сака. Не драматично, просто подредено. Като дойде, ги видя и само каза: „Добре.“ Това „добре“ ме вбеси повече от всичко.

„Само това ли?“

„Какво искаш да кажа? Че съжалявам? Съжалявам. Че те излъгах? Да. Но ако не бях пратил парите и Митко ме намразеше, ти щеше ли да живееш спокойно с мен после?“

„Не ми обръщай така. Не аз съм правила бързи кредити.“

„Не, ама и не ти си гледала дете, което звъни в 11 вечерта и казва: „Тате, мама пак плаче в банята.“

Това ме спря. Защото Митко наистина ми беше звънял веднъж по погрешка и чух само някакъв шум и „чакай малко“. Не бях вързала нещата.

После дойде най-гадното. Иво каза тихо: „Деси има проблем с хазарта.“

Честно, не го очаквах. Мислех алкохол, мъж, дългове покрай глупост, не знам. Но хазарт… Тя работи в една аптека в „Надежда“, нормална жена, тиха, даже прекалено любезна. Само че явно е играла онлайн. Първо дребно, после заеми, после лъжи.

„И от колко време знаеш?“

„От миналото лято.“

„А на мен ми казваш сега.“

„Защото всеки път си казвах, че е последно. Че ще се оправи. Че не искам да те товаря с чужда каша.“

Аз тогава му казах най-жестокото, което ми е идвало: „Не е чужда каша. Твоя е. И май винаги ще е.“

Той само кимна. „Може и така да е.“

Това беше моментът, в който очаквах да се защитавам, да се затворя, да го изгоня. Вместо това се разревах от яд. Защото не беше някакъв лесен случай — хванах го да поддържа бившата си зад гърба ми, да. Ама и да пази сина си от срам и разпад. И двете бяха истина.

След два дни се видяхме в едно кафене до „Красно село“. Казах му, че ако продължим, ще е при условия. Никакви тайни пари. Ако има проблем с Митко — говорим. Ако Деси има нужда от лечение, не от „закърпване“, търси се помощ, не само преводи. И апартамент засега няма да купуваме. Не мога да вляза в 30-годишен кредит, докато не знам колко хора реално живеят в решенията ни.

Той не спори. Само каза: „Разбирам. Само не ме карай да избирам между теб и детето си.“

„Не те карам. Кара ме животът, явно,“ му отвърнах, и веднага ми стана тъпо, защото звучах все едно аз съм жертвата номер едно.

Истината е, че още не знам дали постъпих правилно, като не скъсах веднага. Част от мен искаше да го накаже, да остане сам с бъркотиите си. Друга част гледаше Митко, който не е виновен за нищо, и не можех просто да резна всичко с ножа. Обаче и да приема такъв живот — вечно нащрек, вечно някой спасяван — това също ме плаши.

Та сега сме нещо като заедно, ама не както преди. И аз не знам това сила ли е, или слабост. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали с човек, на когото вече не вярвате напълно, ако знаете, че зад лъжата му има и нещо човешко?