Когато брат ми поиска да продадем апартамента на мама, а аз разбрах защо чак след погребението

„Подписваш ли, или не?“

Това ми го каза брат ми Пламен в кухнята на мама, още миришеше на варено жито и свещи. Беше минал точно третият ден след погребението. На масата стояха пластмасови чаши от помена, а той ми буташе някакъв лист, принтиран от офис до пазара.

„Ти нормален ли си?“ му казах. „Майка ни още… още не сме ѝ вдигнали дрехите от стола.“

Жена му Силвия седеше до прозореца и само повтаряше: „Не е моментът, Пламен, остави я.“ А той се беше опънал целият.

„Точно моментът е. После ще стане по-лошо.“

Апартаментът е в „Люлин“, панелка, нищо особено. Двустаен, седми етаж, асансьорът работи когато реши. За някой е просто имот. За мен беше домът, където съм израснала, където мама ме чакаше с чушки с домати, където след развода ми се върнах за осем месеца с детето. Не можех просто да го гледам като квадратни метри.

Аз съм Деси, на 39, работя в аптека в „Овча купел“. Разведена, с дъщеря в шести клас. Пламен е по-голям от мен с пет години, шофьор в една куриерска фирма. Не сме били кой знае колко близки, ама и не сме били врагове. До това.

Казах му: „Няма да продавам. Ако толкова искаш пари, ще ти изплатя дела, като мога.“

Той се изсмя накриво. „Като можеш? С какво? От аптеката ли?“

Това ме ужили. „Поне не чакам майка ми да умре, за да смятам.“

Тогава Силвия стана и излезе на терасата. Пламен пребледня, после ми каза тихо: „Не говори, без да знаеш.“

Аз, естествено, си помислих най-лошото. Че има заем, че е закъсал, че му трябват пари и толкова. Лошото е, че не беше невъзможно. Преди две години беше се набутал с някакъв лизинг за бус, после нещо с едни бързи кредити, мама му беше дала пари и пак го прикриваше. Все казваше: „Той е добро момче, само му е тежко.“ На мен това ми тежеше цял живот.

След седмица отидох до апартамента да прегледам документите. Мама държеше всичко в стария шкаф в хола, в папка от ЗОРА. Търсех нотариалния акт и попаднах на плик с моето име. Не беше за мен всъщност. Беше незапечатан, явно е щяла да ми го дава.

Вътре имаше лист, писан с нейния почерк: „Деси, ако четеш това, значи не съм успяла да ви събера.“ И нататък… още ме стяга.

Оказа се, че преди осем месеца мама е изтеглила потребителски кредит от ДСК. Не огромен, но сериозен – 28 хиляди лева. И парите не били за Пламен, както аз веднага реших. Били за мен. Или по-точно за дъщеря ми.

Миналата есен детето имаше проблем с очите. Наложиха се прегледи, изследвания, после ни пратиха и в частна клиника, защото за едното чакането беше безумно. Аз нямах такива пари. Баща ѝ, както винаги, много приказки, малко работа. Тогава мама ми даде 9 хиляди и каза, че били нейни спестявания от години. Аз ѝ повярвах.

Не били спестявания. Бил кредит. А с останалите пари погасила старите борчове на Пламен, защото го заплашвали със съдия-изпълнител. И му взела обещание да не ми казва, за да не се караме.

И още нещо. Имало просрочия вече. Две вноски. Ако не се плащало, щяло да тръгне запор и върху наследството. Не разбирам от тези неща, ама беше ясно, че положението е мръсно.

Звъннах му веднага.

„Ти знаеше ли за писмото?“

Тишина.

„Знаех, че е писала нещо.“

„И си мълча?“

„Мама ме накара.“

„А кредитът? И за него ли да не знам?“

Той избухна: „Какво искаше, Деси? Да ти кажа, че майка ни тегли заем на 67 години, защото ти нямаш пари за лечение на детето, а аз съм затънал до ушите? Това ли да ти кажа?“

Седнах на пода до шкафа. Буквално. Просто ми омекнаха краката.

После седнахме тримата в едно кафе до 33-то. Без крясъци този път. Пламен каза, че от месеци плащал вноските сам, доколкото може. Затова бързал с продажбата. Не за нова кола, не за почивки, а защото вече не смогвал. Силвия дори продала златото си. Това не го знаех.

Аз му казах: „Добре, ама защо не ми каза човешки? Защо дойде с листа, все едно гониш брокер?“

Той вдигна рамене: „Щото с тебе човешки не става. Ти като решиш нещо, край.“

И беше гадно, защото… малко беше прав.

Обаче и аз имах право да се инатя. Този апартамент не беше просто стени. Беше единственото място, където дъщеря ми още казваше „отиваме у баба“. Ако го продадем, край. Все едно затваряме и нея.

Почнахме да смятаме. Ако взема кредит, няма да ми го дадат лесно, а и с моята заплата ще е страшно. Ако не продаваме, трябва двамата да поемем вноските и старите сметки по апартамента. Парно, вход, данък. Пламен каза, че няма сили. Аз казах, че ще дам всичко, каквото мога. Той ми отвърна: „Не ми трябват обещания, трябват пари.“

Накрая стана най-грозното. Предложих да се откаже от частта си и аз да му я изплащам с разписка. Той ме погледна така, сякаш съм луда.

„Ти на мен вярваш ли ми?“ го попитах.

„След всичко? Не знам.“

„И аз не знам на теб.“

Преди два дни подписахме договор с агенция. Още не е продаден, но ще стане. Изнесохме дрехите на мама, аз прибрах две тенджери, стария ѝ часовник и покривката от хола, все едно това ще ми върне нещо. С Пламен не си говорим нормално. Вчера ми прати съобщение: „Като мине всичко, дано поне не ме мразиш.“ Не му отговорих.

И сега се чудя дали аз се вкопчих в едни стени, защото ме беше страх да пусна мама, или той наистина пак сложи парите над всичко, само че този път имаше и причина. Честно, не знам. Вие какво щяхте да направите на мое място — да пазите дома на всяка цена или да го пуснете, за да не съсипете съвсем останалото?