„Това ли ти е любовта – още една вноска и още едно отсъствие?“: Как една уж подредена семейна сигурност ме изправи срещу най-болезнения въпрос

„Значи пак не ти стига?“, каза мъжът ми и хвърли папката с фактурите на масата. „Токът платен, ипотеката платена, на детето курсът по английски платен, колата обслужена. Какво точно ти липсва?“

Казах му: „Ти.“

Той се изсмя, но не весело. „Айде стига с тия филми. На 42 години сме, не на 20.“

Точно оттам тръгна всичко преди седмица, в кухнята, в нашия двустаен в Люлин, който купихме с ипотека преди осем години и още изплащаме. Не живеем зле. Има храна, сметките не висят, детето ходи на уроци, лятото успяваме за по няколко дни до Гърция или поне до Созопол. Ако ме питате отстрани, и аз щях да кажа, че сме добре.

Само че аз от месеци се чувствам като човек, който живее с банкомат и график, не със съпруг.

Мъжът ми работи в логистична фирма в София. Откакто го направиха ръководител на екип, все е на телефон – сутрин, вечер, събота, на Бъдни вечер, в колата, пред блока. Отделно хвана и второ – консултации на една малка фирма на познат от Божурище, уж временно, докато стъпим по-здраво. Само че това „временно“ стана две години.

Аз също не съм цвете. Работя в счетоводна кантора и покрай срокове, ДДС и годишни отчети ставам кисела и дръпната. Не съм от хората, които посрещат с усмивка, като са изморени. И да, мълчах твърде дълго. Вместо да кажа навреме какво ми тежи, събирах, събирах и после изригвах за глупости – че пак го няма на родителска среща, че не е видял, че детето си е отрязало бретона само, че не знае кой е класният.

Той пък всеки път отговаряше едно и също: „Правя го за нас.“

И тук идва гадното – аз знам, че не лъже.

Той е израснал много бедно. Не „нямахме за море“, а истински бедно. Свекървата е чистила входове, свекърът е работил каквото намери. Мъжът ми ми е разказвал как зимата са спали с якета, как е ходил на училище с обувки, в които влиза вода, как на абитуриентския си бал е бил с взет назаем костюм. Като се събрахме, беше обсебен от идеята, че неговото семейство никога няма да живее така. И аз в началото много го уважавах за това. Даже ме успокояваше. Аз съм от по-скромно, но подредено семейство. Не сме имали много, но сме имали спокойствие. Или поне така си мислех.

Проблемът е, че в един момент неговата нужда да ни „осигури“ започна да изяжда всичко друго.

Преди три месеца без много обсъждане смени колата. Старата си вървеше, не беше нова, но беше читава. Новата е по-голяма, с по-висока вноска, „за безопасност“. Така ми го представи. Само че после видях, че е взел и потребителски кредит за първоначалната вноска, защото не е искал да пипа спестяванията.

„Какъв е смисълът от спестявания, ако теглиш кредит за кола?“, го питах.

„Да има буфер. Ако стане нещо.“

„Ама то вече е станало нещо. Имаме още една вноска.“

Тогава се скарахме жестоко. Аз му казах, че се държи все едно някой постоянно го гони с празна тенджера отзад. Той ми каза, че говоря така, защото не знам какво е да нямаш.

Истината е, че и аз не му бях казала нещо важно.

От есента ходя при психолог в поликлиниката до нас, през допълнителното здравно. Не защото „полудявам“, а защото започнах да се будя нощем с притискане в гърдите и мисли за сметки, за работа, за това дали сме добри родители. Не му казах. Първо, защото щеше да махне с ръка. Второ, защото ме беше срам, че уж всичко имаме, а аз пак не съм добре.

Онзи ден обаче, докато спорехме, той извади папката с разходите, за да ми доказва колко се справя. И от нея падна едно листче – направление за кардиолог на негово име от преди месец.

Замръзнах. „Какво е това?“

Той веднага посегна да го прибере. „Нищо.“

„Не е нищо, щом си ходил на кардиолог и не си ми казал.“

Тогава за първи път го видях не ядосан, а уплашен.

Седна и каза: „Вдигнах кръвно в офиса. Много. Зави ми се свят. Отидох, изписаха ми хапчета и ми казаха да намаля темпото.“

Попитах го: „И? Намали ли?“

Той само ме погледна.

После каза нещо, което ме удари по-силно от всичко: „Не мога. Като намаля, имам чувството, че пак ще се върна там. Че пак всичко ще ни се разпадне. Че ако не държа всичко с две ръце, ще изпусна семейството.“

Аз му отговорих: „Ама ти вече го изпускаш.“

И двамата млъкнахме.

После аз също си признах за психолога. Той първо се засегна, че съм крила. Каза: „Значи на чужд човек казваш, а на мен не.“ Аз му казах: „Кога да ти кажа? Между два служебни разговора ли?“ И това също беше вярно, но не беше цялата истина. Цялата истина е, че и аз отдавна не говоря с него нормално. Или мрънкам, или мълча, или се правя, че всичко е наред, докато не се срина.

Излязоха и още неща. Че той се срамува от бедното си детство повече, отколкото съм разбирала. Че аз се срамувам, че не съм доволна, при положение че обективно не ни липсва нищо. Че той купува спокойствие чрез вноски и буфери. Че аз искам близост, но често я търся под формата на упрек.

Сега сме в някакво странно примирие. Не сме се разделили, не сме се „оправили“ и няма голямо просветление. Седнахме, гледахме си разходите като хора. Решихме да продадем колата, ако излезе читава оферта, или поне да махне второто работно място до края на годината. Той казва, че го е страх. Аз казвам, че и мен ме е страх – да не живеем уж осигурени, а всъщност постоянно на ръба.

Най-много ме боли, че и двамата сме мислели, че даваме любов. Той – чрез сигурност. Аз – чрез настояване да е „истински вкъщи“. И накрая и двамата сме се чувствали неоценени.

Още не знам кое е правилното. Знам само, че пълният хладилник не успокоява всичко, но и празните приказки за близост не плащат сметки. Вие как мислите – материалното осигуряване достатъчно доказателство за любов ли е, или понякога е просто маска на страх, който руши точно това, което уж пазим?