Прибрах се с бебето от болницата и заварих празна стая, неплатени сметки и мъж, който се беше скрил от страха си

Като отключих и влязох с кошницата в ръце, първо настъпих една найлонова торба с винтове. После видях, че кошарата още е в кашон. Бюрото от нашата спалня беше изтърбушено, по пода имаше дрехи, фасове в чаша и една миризма на застояло. И тогава направо му изкрещях:

„Ти подиграваш ли се с мен, бе, Пламен?“

Той стоеше до хладилника и само ме гледаше. Не дойде даже да ми вземе багажа. Майка ми беше зад мен и само каза тихо: „Спокойно, детето…“ А аз не бях спокойна. Бях шита преди четири дни, едва се движех, бебето ревеше, а вкъщи — нищо не е готово. Нищо.

„Къде ще я сложа? В кашона ли?“ — това му казах. „Памперси купил ли си? Шишета изварени? Бележката за личния лекар? Подаде ли документите в общината? Здравната книжка? Нещо направи ли изобщо?“

Той само вика: „Не ми крещи пред детето.“

Това ме довърши.

„Пред кое дете, Пламен? Ти май още не си разбрал, че имаме дете!“

Майка ми взе малката от мен, защото вече треперех. После влезе в кухнята и като видя мивката, само въздъхна. Не искам и да си спомням. Бяхме говорили сто пъти преди да родя. Той щеше да сглоби кошарата, да сложи пердетата, да вземе пелените, да плати тока и водата, че бяха дошли едни сметки, и най-важното — да провери с работодателя си какви документи трябват за еднократната помощ и за бащинството. Аз от болницата му пиша, звъня, той все: „Да, да, оправям нещата.“

Оказа се, че нищо не е оправил.

Аз седнах на дивана и направо се разревах от яд. Не от тъга даже, от яд. „За какво изобщо ми беше да разчитам на теб?“

Той тогава повиши тон: „Не съм бездействал нарочно!“

„Е, как? Случайно ли не си направил нищо?“

И тук стана грозно. Майка ми се намеси: „Пламене, ако не можеш да поемеш, кажи. Ние ще помогнем. Ама това е безотговорност.“

Той се обърна към нея: „Лесно ви е на вас да говорите. Винаги сте ме гледали все едно съм някакъв некадърник.“

Направо онемях. Защото в тоя момент ми се стори, че той пак обръща всичко към себе си. Аз съм с шевове, с бебе, с хормони, с какво ли не, а той — нараненото момче.

Казах му да излезе. Той наистина излезе. Тръшна вратата и излезе.

Същата вечер майка ми остана да спи у нас. Тя изпра едни дрешки на бързо, оправи леглото в хола, а бебето го сложихме в количката до дивана, защото кошарата нямаше как. Аз през това време гледах телефона като побъркана. Той не звънеше.

На сутринта ми писа само: „Ще мина следобед да говорим. Моля те.“

Аз бях решила да не го пусна въобще. Даже звъннах на брат ми Станислав да дойде, защото не знаех в какво настроение ще е Пламен. Човекът не беше агресивен по принцип, ама като ти падне пердето, не мислиш много.

Към пет дойде. Носеше два големи плика от аптека, едно столче за кола и сгъната кошара за пътуване. Брат ми отвори и застана на вратата. Пламен не влезе веднага. Само каза: „Не съм дошъл да се карам.“

Аз от кухнята: „Късно е малко.“

Влезе, остави нещата и седна. Беше като пребит. Не театрално, а наистина. И тогава за първи път каза нещо смислено.

„Уволниха ме миналата седмица.“

Първо помислих, че лъже. Честно. За да се изкара жертва. Работеше в склад за строителни материали в Божурище и напоследък все се оплакваше, че има съкращения. Аз му виках да не се филмира. Е, не било филм.

„Кога?“

„В деня, в който те приеха в болницата.“

Направо ми прилоша.

„И ти не ми каза?“

„Как да ти кажа? Ти беше с контракции.“

Тогава пак се ядосах: „После имаше четири дни!“

Той наведе глава и каза: „Не можах.“

Това „не можах“ толкова ме вбеси, че щях пак да избухна. Само че после започна да обяснява, накъсано, смотано, както си говори той, когато е притиснат.

Оказало се, че не само са го уволнили, ами имал и два бързи кредита, за които аз не знаех. Единият бил още от зимата, когато колата се повреди и той „не искал пак да иска от вашите“. Другият — преди месец, за да плати капаро за мебели и някакви стари задължения. После вноските го затиснали, заплатата закъсняла, шефът ги орязал, и той почнал да отлага всичко. Не платил тока, защото чакал едни пари от приятел. Не подал документи, защото все си казвал „утре“. Не сглобил кошарата, защото два пъти я почвал и се отказвал, понеже му треперели ръцете.

„Страх ме беше да не я изпусна, бе, Деси“ — това каза. „Страх ме беше да не объркам всичко. И го обърках.“

Майка ми, която уж щеше да го изяде жив, млъкна. Брат ми също.

Аз го гледах и не знаех какво да правя. От една страна, ми идеше да го изгоня завинаги заради тия кредити и лъжи. От друга — за първи път не се правеше на важен. Беше смачкан и засрамен. И, да, пак беше направил огромна простотия, но вече не ми изглеждаше като човек, на когото не му пука. По-лошо беше. Пукане му е, ама се е скрил.

Казах му: „Ти разбираш ли, че аз в болницата те чаках за едни памперси, а ти си седял и си мълчал?“

Той кимна. „Разбирам.“

„И че това е почти по-страшно? Че не знам в кой момент пак ще замълчиш?“

Тук той се разплака. Не съм го виждала така. Не красиво, не по филмите. Сопол, заекване, срам. Каза: „Мислех, че ако ти кажа, ще разбереш, че не ставам за баща.“

Аз му отвърнах: „А като не правиш нищо, какво да разбера?“

После седяхме дълго. Не сме се прегърнали веднага, не сме се сдобрили изведнъж. Нищо такова. Извадихме лист и почнахме едно по едно. Какви документи трябват. Кога да минем през общината. Кой е личният лекар на малката. Какви сметки са неплатени. На кого колко дължи. Майка ми мрънкаше отстрани, че не е моментът за тайни. Беше права. Той не спореше.

След два дни Пламен сглоби кошарата с брат ми. Криво-ляво, но я сглоби. После отиде до НАП, до НОИ, до общината в Люлин, обиколи като луд. Аз също не бях цвете. Няколко пъти му натяквах нарочно, като видя, че нещо не прави достатъчно бързо. Един път му казах: „Да не те е страх пак от един формуляр?“ После съжалих, ама вече беше излязло.

Той пък ми даде картите си и достъп до всичко. Каза, че ако искам, да поема парите аз за известно време. Това ме жегна, защото не искам да съм му надзирател, искам да съм му жена. Ама май засега друго няма.

Сега малката е на три седмици. Не сме оправили всичко. Има напрежение, има недоспиване, има тъпи спорове за шишета, за пари, за това кой е станал нощем. Но поне вече като го е страх, казва, че го е страх. Не чака да стане късно. Аз пък се опитвам да не викам още на първата секунда, макар че не ми се получава винаги.

Само едно още ми седи в главата — ако не го бях притиснала тогава, дали изобщо щеше да каже истината? И това ме човърка. Защото мога да разбера страх, но лъжите много трудно ги преглъщам.

Та така. Ако се приберете с бебе и заварите такъв хаос, а после разберете, че отзад стоят дългове, срам и страх, вие бихте ли останали и бихте ли почнали отначало, или това вече е прекрачена граница?