Когато той каза „не е мой проблем“, а после застана до мен въпреки майка си

„Ако решиш да го задържиш, аз не съм готов. Направо ти го казвам.“

Това ми го каза Мартин на паркинга пред Лидл, докато държах в чантата два положителни теста и ми се подкосяваха краката. Беше неделя, валеше леко, хората си товареха покупките, а на мен ми шумеше в ушите. Само го гледах и викам:

„Как така не си готов? Това дете не съм си го направила сама.“

Той почна да си търка челото и да крачи напред-назад.

„Рали, моля те, не почвай. Имам кредит за колата, работата ми е несигурна, майка ми ще полудее… Ние дори не живеем заедно като хората.“

Ей това „майка ми“ направо ме удари повече и от другото.

Аз съм на 31, работя в аптека в „Младост“, живея под наем с една приятелка, не съм някакво момиченце. Той е на 34, техник в интернет фирма, уж сериозен човек. Бяхме заедно година и половина. Говорили сме, че иска семейство. Не утре, ама някой ден. И изведнъж – „не съм готов“.

Казах му: „Добре. Щом е така, няма да те моля.“ Обърнах се и си тръгнах. После ревах в колата като ненормална и звънях на сестра ми. Тя само каза: „Ела у нас, не стой сама.“

След това Мартин изчезна почти за седмица. Писа ми два пъти: „Как си?“ и „Реши ли какво ще правиш?“ От това „какво ще правиш“ ми идеше да му разбия телефона. Не му отговорих.

Майка ми, естествено, беше в шок. Не защото съм бременна, а защото не сме женени и не живеем заедно. Баща ми мълча два дни и после само каза: „Ако ще го гледаш, ще го гледаш, ама да знаеш, че не е игра.“ Все едно не знаех.

Най-гадното беше, че започнах да се чудя дали пък Мартин не е прав. Не за детето, а за това колко сме неподготвени. Записах си час при гинеколожката в „Шейново“. Отидох сама. Като чух сърдечната дейност, направо се срина всичко в мен. Казах си: каквото ще става, аз това дете няма да го махна.

Същата вечер той дойде пред блока на сестра ми. Не му отворих първо. После звъня пак.

„Рали, моля те, само да говорим.“

Слязох. Беше смачкан, небръснат, очите му червени.

„Майка ми е ходила при вас ли?“ пита той.

Аз викам: „Какво?“

И тогава разбрах, че нещата са още по-грозни. Предния ден една жена ми звъня от непознат номер, представи се като майката на Мартин – Снежана. Аз затворих почти веднага, защото не бях в състояние. Тя после намерила сестра ми във фейсбук и й писала, че „има начини да се оправи положението тихо и цивилизовано“ и че Мартин „не бил готов да му съсипят живота“.

Като го чух това, направо ми притъмня.

„Това ли мислите с майка ти за мене? Че съм дошла да ти съсипя живота?“

Той каза: „Не, не, не така… Аз не знаех, че ти е писала. Кълна ти се.“

„Ама си знаел какво говори.“

Той замълча. И точно това мълчание ме побърка.

После обаче каза нещо, което не очаквах.

„Знаех. И не я спрях. Щото ме беше страх. И от нея, и от всичко. Тя от години ми набива, че ако направя дете преди да имам апартамент, спестявания, всичко подредено, ще свърша като баща ми.“

Баща му ги е изоставил, когато Мартин е бил на шест. Това го знаех. Но не знаех другото – че майка му е теглила заеми заради баща му, че са ги гонили от квартира, че на 17 Мартин е работил в автомивка след училище, за да плащат ток. Тия неща той не ги говори.

„Не искам да ставам като него“, каза. „И понеже ме хвана шубето, направих точно най-мизерното – дръпнах се и те оставих сама.“

Аз му викам: „Много удобно обяснение.“

„Знам.“

Честно, пак бях бясна. И в същото време… не знам. Не ми звучеше като евтина лъжа. По-скоро като жалка истина.

Казах му, че ще задържа детето с него или без него. Той кимна и само попита дали може да дойде на следващия преглед. Не му обещах.

На следващия ден Снежана ми звънна пак. Този път вдигнах.

„Мило момиче, не искам да се караме“, почна тя с оня лепкав тон. „Просто помисли и за Мартин. Той е добро момче, но не е за семейство още.“

Казах й: „А за какво е? На 34 е.“

Тя веднага се изостри: „Ти сега ли се сети за това? Като го върза с дете?“

Направо изтръпнах. Затворих. После рев, треперене, цялата работа.

Вечерта Мартин дойде. Не беше планирано. Каза, че е говорил с майка си и е станал страшен скандал.

„Казах й да не те търси повече. Че детето е мое и аз ще си нося отговорността.“

Аз не му повярвах веднага.

„И сега какво? Един път си мъж, после пак ще се уплашиш.“

Той седна на ръба на дивана и каза: „Може пак да ме е страх. Ама няма да бягам. Ако ме искаш, искам да пробваме. Ако не ме искаш, пак ще си гледам детето, ще помагам, каквото трябва.“

Това „ако ме искаш“ много ме разклати. Защото до този момент аз вече го бях написала вътрешно като пълен страхливец и край. А той най-после не увърташе.

Почнахме бавно. Той дойде на прегледа. После започна да остава при мен. Намерихме малък двустаен под наем в „Овча купел“, че моето място беше смешно за бебе, а неговата гарсониера – до майка му, абсурд. Той продаде колата, за да изчисти част от кредита. Това не го очаквах, защото си я пазеше като очите. Каза: „По-добре без кола, отколкото без въздух.“

Снежана не спря. Ту му звъни да го пита дали „онази“ пак го манипулира, ту на него му става гузно и мрачен. Един път дори дойде пред новия ни блок без предупреждение с две торби и почна: „Носила съм буркани, аз не съм ви враг.“ След пет минути вече ми обясняваше как едно дете се гледало само в законен брак и в собствено жилище. Аз й казах: „Тогава май доста хора в България нямат право да раждат.“ Мартин за пръв път я прекъсна: „Мамо, стига.“ Тя се разплака и каза, че съм го настроила. И честно, за секунда ми стана жал за нея. Жената наистина живее в ужас пак да не остане сама и синът й да не пропадне. Само че ни души всичките с тоя ужас.

Сега съм в петия месец. Не сме се оженили, въпреки че и това мина като тема. Аз не искам сватба от зор. Искам спокойствие, доколкото може. Мартин не е станал изведнъж герой. Пак се паникьосва за пари, пак понякога мълчи с дни, като се скара с майка си. И аз не съм светица – напомням му как ме остави сама и се паля от половин дума. Ама вечер като си сложи ръката на корема ми и почне да говори на бебето някакви глупости, виждам, че поне вече не бяга.

Не знам дали щях да му простя, ако не беше застанал твърдо срещу майка си. Може би това ми показа, че наистина е избрал нас, не просто е дошъл от чувство за вина. Пак имам страхове, честно. Но засега строим нещо, колкото и криво да е почнало.

Кажете ми вие – бихте ли дали втори шанс на мъж, който първо се отказва от вас и детето, а после се връща и казва, че е бил страхливец, но иска да поправи нещата?