Изгоних мъжа си и родителите му от моя апартамент, след като ми предложи аз да си тръгна от собствения си дом

„Ани, стига си правила циркове, за два месеца е.“ Това ми каза Петър в моята кухня, докато майка му подреждаше чашите ми в друг шкаф, защото „така било по-практично“, а баща му вече беше седнал по потник на дивана и гледаше новините, все едно живее там от десет години.

Аз тогава направо онемях. Викам му: „Петре, това е моят апартамент. Не съм казала, че могат да се настанят и да ми разместват живота.“ А той само въздъхна и ми прошепна: „Не почвай сега пред тях.“ Е, как да не почна?

Живеем с Петър от година и нещо. Апартаментът е мой, купен е с кредит и с помощ от нашите, още си го изплащам. Той се беше нанесъл при мен уж постепенно — първо четка за зъби, после дрехи, после компютър, нали знаете как става. Не сме женени. Досега не сме имали някакви големи драми, освен че той все избягва конфликти, особено с техните.

Преди месец ми каза, че техните от Плевен трябвало да дойдат в София за прегледи на баща му в „Токуда“ и за някакви изследвания още. Викам: „Добре, за няколко дни, няма проблем.“ Даже аз предложих. Човек да помогне. Само че „няколко дни“ станаха „докато се оправят нещата“, после „докато излязат резултатите“, после „малко да си починат“. И изведнъж аз се оказах в собствения си дом като на квартира.

Първо започна с дреболии. Майка му, Снежана, ми прибра тиганите „както трябва“. После махна магнита от хладилника от Банско, дето ми е спомен от починалата ми леля, защото бил кич. После влезе в спалнята ни без да чука. Един ден се прибирам от работа и гардеробът ми отворен. Питам я: „Търсите ли нещо?“ Тя ми вика: „Подреждах, че много хаотично ги държиш тия неща.“ Не знам дали нарочно го каза така, но ми кипна.

Обаче истинският проблем стана, когато видях на масата плика с документите ми за кредита и фиша ми за заплата. Бяха в шкафа в хола, в папка. Не на показ. Не съм луда, знам къде ги държа. Баща му, Димитър, ги разглеждаше и като ме видя, ги затвори. И вика: „Спокойно бе, ние сме свои хора.“ Свои хора? Аз едва се сдържах. Казах: „Това са лични неща.“ А Снежана веднага: „Е, нали уж ще ставате семейство, какви тайни?“

После излезе и другото. Те били разбрали колко взимам и колко вноска плащам. Вечерта Петър започна някакъв разговор от нищото: „Майка мисли, че се натоварваш много с тоя кредит. Може да дадем апартамента под наем и да вземем по-голям под наем за всички временно.“ За всички. Разбирате ли? Направо го гледах. „За всички кои?“ А той: „Е, ние и нашите, докато се стабилизират.“

Казах му: „Ти чуваш ли се? Това е моят дом, не някаква семейна база.“ Той се ядоса и за първи път ми повиши тон: „Само твоят, твоят, твоят. Все едно аз съм никой.“ Е, тук ме удари, признавам. Защото да, апартаментът е мой, ама аз не съм го натяквала така, докато не почнаха да ме изместват.

На следващия ден чух нещо, което ме разби. Бях в коридора и те не знаеха, че съм се прибрала. Снежана казва на Петър: „Ако се ожениш за нея, поне няма да си на улицата. Момичето има имот.“ А той ѝ отговаря: „Знам, ама с нея трудно се говори за такива неща.“ Тогава вече ми притъмня. Не защото съм си въобразила, че е с мен заради апартамента, а защото явно те си го мислят съвсем практично, все едно съм оферта.

Изскочих в хола и казах: „Много ви е трудно, а? Хайде сега ми кажете в очите какви точно са ви плановете за моя дом.“ Стана страшна караница. Снежана се разплака, че съм я унижавала. Димитър каза, че бил болен човек и не очаквал такова отношение. Петър само викаше: „Спри, Ани, спри!“ А аз не спрях.

И тогава дойде най-грозното. Петър ми каза: „Ако толкова не можеш да издържиш, иди при вашите за седмица-две да се успокоиш. Те имат място. Ние ще останем тук, докато минат прегледите.“ Ние ще останем тук. В моя апартамент. Аз да ида при нашите.

Честно, не знам как не му ударих шамар. Само казах: „Ти нормален ли си?“ А той: „Гледам практично.“ Това му било практичното.

Същата вечер звъннах на братовчед ми, който е ключар, и го помолих да дойде на следващия ден. Казах на Петър и на техните, че имат до обяд да си съберат нещата. Те решиха, че блъфирам. Снежана даже започна да ми обяснява как в това състояние не можели да ходят по хотели. После обаче Димитър тихо каза: „Стига, Снеже. Момичето е право за някои неща.“ Това не го очаквах.

Тогава излезе и друго. Той си призна, че не е само за прегледи. Продали са апартамента си в Плевен по-бързо, отколкото са мислели, за да покриват дългове на по-малкия брат на Петър, който направил някакви бели с бързи кредити. И реално са дошли с идеята да останат по-дълго в София, да са близо до Петър и „да се наместят“, докато решат какво ще правят. Петър го е знаел. Просто не ми го беше казал, защото „пак щяла съм да реагирам остро“.

Е, да, реагирах. Но вече поне знаех защо през цялото време се държаха така. Не са дошли като гости. Дошли са като хора, които вече наум са се настанили.

Събраха си багажа с кисели физиономии. Петър накрая ми каза: „За теб няма семейство, има само правила.“ Аз му отговорих: „Не, за мен има уважение. Ти избра да го няма.“ И това беше. Смених патрона. Блокирах го навсякъде за няколко дни, защото не издържах на обажданията.

Сега ми е гадно, няма да лъжа. От една страна, баща му наистина е болен и може би в най-тежкия момент съм ги изхвърлила. От друга, те лъгаха, ровиха ми из документите и накрая ме изкараха аз да се махна от дома си. Нашите викат, че съм направила единственото възможно. Една приятелка обаче каза, че съм можела да им дам още малко време и да не късам така рязко с Петър.

Аз още се въртя в това. Знам само, че ако бях преглътнала и това, после нямаше да мога да се погледна. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да ги изгоните веднага, или да търпите заради болния баща и заради връзката?