Спрях да се крия, когато вече нямах сили да лъжа за болестта си

„Това какво е, Маги?“

Като го каза, направо ми прилоша. Стоях в кухнята с една торба от аптека „Марешки“, а Иво държеше в ръката си тубичка с кортикостероиден крем и една папка от кожната клиника в „Александровска“.

„Нищо. За алергия“, изтърсих веднага.

Той ме погледна така, че ми стана още по-зле.

„Не ме прави на глупак. От три месеца спиш с дълги пижами в тая жега, не искаш да ходим на море, гасиш лампата преди да се съблечеш и все ми казваш, че си изморена. Каква алергия?“

Аз направо се озъбих.

„Е, какво искаш да чуеш? Че съм развалена ли?“

Още докато го казвах, ми се дощя да си шамаросам устата. Иво остави папката на масата и само каза:

„Виждаш ли? Точно това е проблемът. Аз не съм ти казал такова нещо.“

И избухнах. Не красиво, не смислено. Рев, тръшкане на шкафове, „остави ме“, „не ми рови в нещата“, „нямаш право“. Той също се ядоса, че крия, че лъжа, че го държа на една ръка разстояние, а уж живеем заедно в двустаен под наем в „Люлин“. И беше прав донякъде. Само че и аз не бях съвсем без причина.

Имам хронично автоимунно кожно заболяване. Не е заразно, ама като пламне, кожата ми става на червени, лющещи се плаки по ръцете, гърба, корема, зад ушите. Сърби, боли, цепи се. Понякога не мога да спя. Понякога сутрин мета чаршафите от люспи и после се правя, че нищо няма. Диагнозата я знам от две години и половина. Отначало беше по-леко. После се влоши.

Не казах на Иво в началото, защото си виках: първо да видя дали изобщо ще стане нещо между нас. После мина месец, два, шест… после вече ми стана срам. Как да кажеш: „Абе, между другото, крия от теб нещо голямо“? И все отлагах. Като добавиш и това, че предишният ми приятел веднъж се беше дръпнал и ми каза „малко ме стряска това“, край. Направо ми влезе в главата.

Иво седна и млъкна. Аз също. Накрая той каза по-тихо:

„От колко време?“

„Преди теб е. Отдавна.“

„А майка ти знае ли?“

Тук вече стана гадно.

„Не всичко“, казах.

„Как така не всичко?“

Защото майка ми, Цветана, е от тия майки, дето или ще се хвърли да ме „лекува“ с всяка леля от Фейсбук, или ще почне да плаче по телефона и аз да я успокоявам. Тя живее в Плевен и откакто баща ми почина, е залепена за мен. Ако й кажа всичко, ще тръгне през ден да идва с автобуса и да носи домашна супа и прополис. Знам я.

Само че Иво ме хвана натясно:

„Маги, ти не пазиш нас, ти пазиш лъжата. И между другото, аз вече се чувствах виновен, че нещо не те привличам. Мислех си, че има друг, че ти е писнало от мен. Ти въобще замисли ли се?“

Това не го бях мислила. И тогава ми стана ужасно тъпо. Защото аз през цялото време бях убедена, че пазя себе си от отхвърляне, а всъщност го бях оставила той сам да си измисля обяснения.

Казах му всичко. Как ходя на прегледи сама. Как си взимам болнични уж за „вирус“. Как в службата в кол центъра нося ризи с дълъг ръкав и юли месец. Как понякога в тоалетната в офиса се мажа набързо, защото ме пари. Как не исках да ме гледа, когато съм зле.

Иво не реагира веднага. Това ме изнерви повече от виковете.

После само попита:

„Ще ми покажеш ли?“

Честно, тогава пак щях да се откажа. Обаче си вдигнах блузата отзад. Той погледна, въздъхна и каза:

„Много ли боли?“

Това беше. Не „ужас“, не „какво е това“, не физиономии. Само това.

Разревах се пак, ама по друг начин.

На следващия ден звъннах на майка ми. Тя, разбира се, почна с „Какво ти е на гласа?“. Казах й направо. Първо замълча, после каза:

„Защо не ми каза досега, бе, майка?“

И аз веднага се напрегнах.

„Защото не исках да правиш драма.“

„Е, как да не правя? Детето ми е болно.“

„Не съм умираща, мамо.“

Скарахме се. После тя затвори. След половин час ми прати снимка на торба с купени кремове от аптека и ми написа: „Не знам дали стават, ама идвам събота.“ Направо се хванах за главата. Иво се засмя и каза: „Е, поне е последователна жената.“

Като дойде, очаквах да стане цирк. Обаче тя беше по-тиха от обикновено. Седна на дивана и ми каза:

„Аз знаех, че криеш нещо. Не това. Мислех, че не можеш да имаш деца и затова не ми казваш.“

Направо замръзнах. Откъде й е дошло това, не знам. Тя ми обясни, че понеже все отказвам темата за семейство и деца, си е навързала нещата. Тогава ми светна, че не само аз си измислям страшни версии. И другите си измислят.

После казах и на Деси, най-добрата ми приятелка. На кафе до пазара в „Красно село“. Тя първо ме изгледа лошо.

„Ти нормална ли си? Аз защо съм ти приятелка?“

„Не знаех как да го кажа.“

„Казва се така: Деси, имам проблем. Точка.“

Малко ме заболя от тона й, ама беше права. После тя ми призна нещо, дето също не очаквах — че преди месеци е решила, че се дърпам от нея, защото напълня след хормонално лечение и вече не искам да ме виждат с нея по бански и такива глупости. Направо… хората наистина си сглобяваме филми от нищо.

Не всичко стана розово, де. Майка ми още ми досажда с „една съседка каза за невен и свинска мас“. Иво понякога прекалява с „намаза ли се“, „взе ли си лекарството“, и се чувствам като дете. Аз пък още понякога се заключвам в банята, като имам обрив, и не искам никой да ме вижда. Имаше и един много тъп момент, когато майка ми попита Иво пред мен: „Ти сигурен ли си, че можеш да понесеш това?“ Щях да потъна от срам. А той каза: „Не знам всичко, лельо Цвети, ама поне вече знам истината.“ Това много ме удари.

Май най-грозното беше, че аз толкова време се имах за силна, а реално просто се бях свила и лъжех. И не само другите — и себе си. Все си повтарях, че не искам съжаление. А истината е, че исках да не ме е гнус от самата мен, като се погледна.

Сега поне не се крия чак толкова. Ходихме с Иво на разходка до Витоша и за първи път бях с къс ръкав, въпреки че се чудех дали всички ме зяпат. Вероятно някои са зяпали. И какво от това.

Не знам дали ако бях казала по-рано, нямаше да си спестя много глупости. Ама тогава ми се струваше невъзможно. Вие на мое място бихте ли казали веднага на човека до себе си, или и вие щяхте да криете до последно?