Разбрах, че апартаментът вече не е наш, докато майка ми ме гледаше и мълчеше

„Как така си го прехвърлила?“ — това май беше първото, което казах, ама не го казах, а направо го изкрещях. Бях в кухнята на майка ми в „Люлин“, с торба от Билла на стола, още с якето, и държах копие от нотариален акт, което братовчед ми ми беше пратил по вайбър. Ръцете ми трепереха. „Мамо, гледай ме и ми кажи, че това не е вярно.“

Тя не ме погледна веднага. Бършеше една и съща чаша с кърпа, суха чаша, от три минути. После каза тихо: „Вярно е.“

Направо ми причерня. Ставаше дума за апартамента на баба ми в „Надежда“. След смъртта ѝ уж щяхме „по-нататък да се разберем“ — аз, майка ми и вуйчо ми, поне така ми се казваше. А сега излизаше, че още преди шест месеца майка ми е прехвърлила нейната част на моя мъж Пламен. На Пламен. Не на мен.

„Ти луда ли си?“ — обърнах се вече към него, защото той стоеше до вратата и само повтаряше: „Айде по-тихо, съседите слушат.“

„Не викай така,“ каза той. „Ще ти обясня.“

„Какво ще ми обясниш? Че с майка ми сте ходили при нотариус зад гърба ми?“

И тук най-лошото беше, че и двамата мълчаха по тоя начин, дето значи да.

Аз и Пламен сме женени единайсет години. Имаме дъщеря в трети клас. Не сме богати хора. Аз работя в една счетоводна кантора в „Младост“, той е техник в асансьорна фирма. Кредити, сметки, нормално. Последната година беше ужас — детето с брекети, майка ми с високо кръвно, наема на офиса ни вдигнаха и ни забавяха заплати. А аз все си мислех, че поне вкъщи сме си хора.

„Защо на него?“ — питах. „Защо не на мен?“

Майка ми най-после ме погледна. „Защото на твое име не можеше.“

„Какво значи не можеше?“

Пламен издиша тежко. „Има запор.“

Така го каза, все едно ми казва, че е свършил хлябът.

Не разбрах веднага. После ми стана студено. Преди три години бях подписала като съдлъжник на баща ми за един потребителски кредит. Той тогава ревеше, че ако не му помогна, ще му вземат инструмента, че имал поръчка, че щял да върне парите за два месеца. Да, ама не. После почина внезапно и след него останаха бъркотии. Бях получавала писма от ЧСИ, но Пламен уж се беше „разправил“ с тях. Аз, глупачката, не настоях да видя нищо.

„Ти знаеше ли?“ — питах го.

„Знаех, че има риск. Затова говорих с майка ти.“

„Говорил си с майка ми за моите дългове зад гърба ми?“

„Не са само твои дългове, Ива,“ изтърси той. „Като дойдат запори и изпълнители, всички го ядем.“

Тогава майка ми се намеси. „Аз не исках половината от апартамента на баба ти да отиде за стар кредит на баща ти. Това ли искаше?“

И ето тук почнах да се обърквам, защото да, това също не го исках. Само че не можех да преглътна друго — че са решили вместо мен. Все едно аз съм някаква опасност, която трябва да бъде заобиколена.

„Добре,“ казах, „и после? Кога щяхте да ми кажете?“

Пламен мълча. Майка ми каза: „Като мине всичко.“

„Кое всичко?“

И тогава излезе второто.

Пламен беше взел бърз кредит. Без да ми каже. Не един. Два. Първият, за да покрие вноски, когато аз бях два месеца без бонуси. Вторият — уж за ремонта на покрива на входа, защото събираха спешно и заплашваха, че ще ни съдят от етажната собственост. Част от парите обаче не били за това. Били за брат му в Перник, който пак се бил забъркал.

„Ти нормален ли си?“ — това вече го изревах. „Ти искаш аз да ти вярвам, а си криел заеми и после си уредил и имот на твое име?“

„Не съм искал да го взема за себе си!“ — развика се и той за пръв път. „Направих го, за да не ни го вземат! За детето! Ти въобще чу ли нещо?“

„За детето ли? Или за да запушиш твоите дупки?“

Той пребледня. Майка ми седна и каза: „Има и още нещо.“ Аз направо се хванах за плота, защото не знаех какво още може да има.

Оказа се, че баба ми преди да почине е искала апартаментът да остане за мен, ама не ми го била прехвърлила, защото не вярвала на Пламен. Това ми го каза майка ми в лицето. „Казваше: Ива е добра, ама ме е страх, че мъжът ѝ не е стабилен.“

Пламен удари с длан по масата. „Е, супер. Значи от самото начало съм бил престъпник в тая къща?“

„Не изопачавай,“ каза майка ми. „Аз пак защитих и теб, като го прехвърлих на твое име временно. Ако беше на мое, брат ми щеше да направи скандал. Ако беше на Ива — можеше да го ударят. На твое мислех, че е най-тихо.“

Тук вече ми идеше да се смея от нерви. „На твое име временно“ — кой нормален човек прави такива „временни“ неща с имот? В България после доказвай кой какво бил мислел.

Същата вечер си тръгнах с детето при приятелка в „Овча купел“. Пламен звъня цяла нощ. На другия ден ми прати извлечение, нотариален акт, дори някаква разписка, че е плащал по моите стари задължения. И това ме довърши най-много, защото ако беше само лъжа, щеше да ми е по-лесно. А то се оказа омесено — малко грижа, малко страх, малко контрол, малко хитруване.

След седмица седнахме тримата при адвокат до Съдебната палата. Той каза ясно: може да се направи обратно прехвърляне, може да се опишат дялове, може и споразумение, но най-важното е, че ако нямаме доверие, никакви документи няма да ни оправят.

Сега Пламен е при майка си в „Свобода“. Не сме се развели. Не сме и заедно както преди. Говорим за детето, за сметките, за това какво ще правим с апартамента. Майка ми ми носи манджи и плаче, че уж искала да ме пази. Аз ѝ вярвам, че е искала. Само че пак ме е предала. На него също донякъде вярвам, че се е опитал да спаси нещо. Само че междувременно е скрил прекалено много.

И най-гадното е, че вече не знам кое е по-страшно — истината, или животът, в който всички ме лъжат „за мое добро“.

Аз още не мога да реша — като има такава пробойна, лепи ли се изобщо, или просто се правиш, че не тече? Вие какво бихте направили на мое място?