Срещнах Зузи между щанда с прах за пране и хладилника с кисело мляко и разбрах, че вече няма какво да спасявам

„Ама ти нарочно ли ме избягваш?“

Чух го зад гърба си, точно докато гледах цената на олиото в Била и смятах наум дали да взема и сирене, или пак да го оставя за другата седмица. Обърнах се и я видях — Зузи. С лъсната коса, светло бежово палто, телефон в ръка, такъв дето сигурно струва колкото два мои наема. Усмихната, ама не съвсем.

„Не те избягвам“, казах. „Просто… не съм в настроение.“

Тя ме огледа от главата до петите. Бях с якето на брат ми, щото моето ципът пак се развали, и сигурно съм изглеждала трагично.

„Е, личи си“, вика. „Писах ти два пъти.“

Писала ми беше. Единият път да ми прати линк към някакъв салон за мигли, другия — снимка от Банско с хаштаг „семейно щастие“. Не бях отговорила, да.

„Майка ми влезе в болница“, казах. „Баща ми е в Плевен при нея, аз карам между работа, детето и апартамента на баба. Не ми е до чат.“

Тя веднага смени физиономията. „Ох, ама защо не каза? Аз откъде да знам?“

И тука, честно, ми стана гадно. Защото едно време знаеше всичко. Бяхме неразделни. Тя идваше у нас в Люлин по анцуг, аз ходех при нея в Надежда, деляхме си цигари на спирката, плакахме за едни и същи тъпи мъже. После тя се омъжи за Виктор, аз за Митко, родихме деца почти една след друга, и уж трябваше пак да сме си близки. Само че не стана.

„Да, откъде да знаеш“, казах малко по-остро. „Нали си заета.“

Тя се дръпна. „Е, сега пък аз ли излязох виновна? И аз си имам проблеми, Кате.“

Щях да подмина, ама нещо ме жегна. „Проблеми? Кои, че детето ви е записано в частна занималня или че ще боядисвате кухнята пак? Айде стига.“

Тя пребледня. „Много лесно говориш.“

И тогава започна. В средата на магазина. Една баба до нас се направи, че гледа макарони, а реално слушаше.

„Лесно ли?“ — викам. „Майка ми е след инсулт. Брат ми пак е без работа. Аз имам два бързи кредита, за които Митко не знае. Синът ми трябва да ходи на логопед, а аз отлагам, щото нямам пари. И ти ми говориш за лесно?“

Зузи ме гледаше и само примигваше. После тихо каза: „Аз се развеждам.“

Направо млъкнах.

„Какво?“

„Развеждам се“, повтори. „От три месеца. Още не сме казали на никого, само на нашите. Виктор се изнесе. Снимките са стари или качвам така, за да не почнат въпросите.“

Не знаех какво да кажа. Първата ми реакция беше, че ми идва да си тръгна. Втората — че ми стана тъпо, задето я нападнах. Но после пак се ядосах, защото тя стои и ми говори за перфектни снимки, докато аз се давя в моето.

„Добре, и защо не ми каза?“

Тя се изсмя, ама онзи смях, дето е по-скоро нервен. „На теб? Катя, ти последно кога ми звънна, за да ме питаш как съм, а не да ти гледам детето или да ти дам телефона на някой лекар?“

Това ме удари. Защото беше вярно. Последната година аз все на пожар я търсех. „Може ли за два часа да вземеш Мони от училище?“ „Имаш ли контакт за кардиолог в Токуда?“ „Знаеш ли някой за дограма евтино?“ И като отмине зорът — край.

„Е, и ти не си звъняла“, казах, ама тъпо прозвуча.

„Звънях. Само че ти винаги беше заета или ядосана. И аз в един момент спрях.“

Стояхме така и се гледахме. После тя взе една кошница, щото явно и тя беше дошла за нормални неща като всички хора.

Рекох: „Добре, защо се развеждате?“

Тя замълча. Мислех си, че ще каже изневяра. Или, не знам, свекърва. Нещо стандартно.

„Виктор изтеглил кредит на името на фирмата на баща ми без да ми каже“, каза. „За да покрива стари дупки. Ако не подпишем едни неща, баща ми може да загуби сервиза. Нашите ме натискат да не вдигам шум, за да не се разбере. И аз качвам снимки от миналото, защото ако майка ми види, че съм рухнала, ще вдигне кръвно. Това е. Перфектният ми живот.“

Честно, направо ми омекнаха краката. Не защото стана светица изведнъж. А защото всичко беше някак грозно и истинско.

„А детето?“ — питам.

„Казахме му, че тати е в квартира до Младост заради работа. Той не е тъп, усеща. Снощи ме пита дали съм го изгонила.“

Аз само въздъхнах. После, без да искам, казах: „И аз не казвам на Митко за кредитите. Ако разбере, ще стане мазало.“

Тя ме погледна така, както едно време. Не осъдително, а… все едно най-после говорим човешки.

„Колко са?“

Казах ѝ. Тя подсвирна. „Това не е малко, Кате.“

„Знам.“

„За какво ги взе?“

И тук вече ми стана срам. Защото не бяха само за лекарства и сметки. Част от тях бяха, за да платя капаро за апартамента на баба ми в Обеля, че леля ми искаше веднага да ѝ дам дела, иначе щяла да го даде на някакъв брокер. Аз много се напънах да го задържа, щото си виках — поне нещо да остане за Мони. Само че после се оказа, че баба още преди две години е подписала договор за гледане и издръжка на същата тази леля. И аз реално се набих с пари за нищо. Но на Митко му казах, че са за лечение на майка ми и за тока.

Зузи само каза: „Ох.“

Нямаше какво друго.

Платихме си покупките на съседни каси. После излязохме пред магазина и стояхме на студа.

„Искаш ли кафе?“ — попита тя.

Преди щях да кажа да. Да седнем, да пушим, да мрънкаме. Само че не го казах.

„Не мога. Трябва да хвана 111-ката и после при малкия.“

Тя кимна. „Добре.“

И после добави: „Не е нужно да сме си врагове, Катя.“

„Не сме“, казах. „Просто… май вече не сме и това, което бяхме.“

Тя не спореше. Само си дръпна шала нагоре и тръгна към паркинга.

Аз останах на спирката и изведнъж ми се дорева, ама не за нея точно. По-скоро за това, че толкова време съм гледала снимки, дрехи, реплики и съм си мислела, че на нея всичко ѝ е наред, а само аз затъвам. Пък тя си е лепила усмивка, аз съм лъгала мъжа си, и накрая и двете сме станали някакви чужди.

Не ѝ писах после. И тя не ми писа. Може би това е краят. Може би и по-добре, отколкото да се правим на близки само по празници и сторита. Обаче още се чудя дали сбърках, че не седнахме на онова кафе и не пробвахме поне веднъж да говорим честно докрай. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли търсили пак такъв човек, или като веднъж се е скъсало, вече е свършено?