Дъщеря ми затвори вратата пред мен, а аз още не знам дали Влад я пазеше или я съсипваше

„Мамо, ако пак дойдеш без да се обадиш, повече няма да ме видиш.“

Това ми го каза Ана пред входа, не горе в апартамента, не насаме, а долу, до пощенските кутии, докато една съседка си изхвърляше боклука и уж не гледаше. Аз бях с две торби — домашни кюфтета, буркан лютеница, едни чаршафи, че тя ми беше казала преди месец, че нямат резервни. И стоях като ударена.

„Това ли ти каза той да кажеш?“ я питам.

Тя веднага: „Не почвай с Влад. За всичко Влад, Влад, Влад. Аз ти го казвам.“

Мъжът ми Йон беше останал в колата, защото му е високо кръвното и се нервира лесно. Само ме чакаше да се върна. Като ме видя без торбите, вика: „Пак ли онзи беше там?“

„Не, Ана беше. И беше по-лошо.“

Откакто се ожениха, тя се промени. Не изведнъж, ама видимо. Преди ми звънеше по три пъти на ден — за рецепта, за детайли от работа, за глупости. Работи в една аптека в „Люлин“, нормално момиче, не е някаква лигла. След сватбата първо спря да идва у нас без Влад. После започна да отказва семейни събирания. После телефонът й все „на без звук“, все „не видях“, все „бях заета“.

Аз си казвах, добре, омъжила се е, има си живот. Ама то стана друго. Като сме заедно, тя все едно внимава какво говори. Ако Влад е наблизо, гледа него преди да отговори. Един път на имен ден у сестра ми аз викам: „Ани, ела с мен утре до пазара.“ И той вместо нея: „Утре имаме планове.“ Тя млъкна. Тогава Йон каза: „Момче, жена ти може сама да си каже.“ Стана едно ледено мълчание.

После Ана започна да отслабва. Не страшно, ама си личеше. Казвах й: „Храниш ли се?“ Тя се ядосваше. „Мамо, не съм на 15.“

Истински се уплаших, когато тя си смени номера и не ми го даде три дни. Три дни! Аз звънях, не отговаря. Накрая Влад вдигна от неговия и каза: „Леля Мария, Ана има нужда от спокойствие.“ Леля Мария! На мен! Аз му казах: „Аз съм й майка, не съм леля.“ Той само: „Точно това е проблемът.“ И затвори.

Тогава вече избухнах. Отидохме с Йон пред блока им в „Младост“. Не се гордея, ама е така. Натискахме звънеца. Влад слезе. Спокоен, с това тихо говорене, от което още повече ти идва да го удариш.

„Не може така“, му казах. „Изолираш я от нас.“

Той вика: „Госпожо Мария, вие изобщо не виждате какво правите.“

„Какво правя? Нося й храна ли?“

„Не. Влизате без покана, давате пари на Ана зад гърба ми, карате я да крие, а после се чудите защо има напрежение.“

Аз замръзнах, защото това за парите беше вярно. Давах й. Не някакви хиляди, ама ту за ток, ту за вноска по кредита, ту „да си купиш нещо хубаво“. Тя ми казваше да не казвам на Влад, защото се обиждал. На мен това ми изглеждаше още по-подозрително — що за мъж ще се сърди, че майка помага?

Само че после Ана слезе и почна да плаче. Не като по сериал, а направо се задъха. И каза: „Стига! И двамата спрете!“

Оказа се, че те имали сериозни дългове. Не от глезотии. Влад бил изтеглил потребителски кредит, за да покрие стар заем на баща си в Плевен. Баща му получил инсулт, трябвали пари за рехабилитация и лекарства, а сестра му се изнесла в Германия и пращала, когато може. Ана знаела и била съгласна, ама не искала да ни каже, защото Йон щял да почне: „Видя ли за какъв се хвана.“ И честно, щеше.

Добре, викам си, значи не е само контрол. Ама защо тогава я реже от нас?

Тогава излезе и другото. Което ме удари по-силно, защото беше за мен. Ана каза: „Мамо, ти не помниш ли, че миналата зима взе моя ключ и влезе, докато ни нямаше, да чистиш?“

Аз казах: „Е, и? Исках да помогна.“

Тя: „Не исках. Казах ти, че не искам. Намери касовите бележки, почна да смяташ какво сме купували, после пита защо сме дали 280 лева за стол, като на вас диванът ви е стар от 20 години.“

Йон тогава се намеси: „Е, защото е права.“

Ана направо се дръпна назад. Влад каза тихо: „Виждате ли?“

И аз, честно, тогава пак не отстъпих. Казах: „Добре, може да съм прекалила, ама това не ти дава право да й държиш телефона, да говориш вместо нея и да я настройваш.“

Той изкара телефона си и ми го подаде. „Погледнете чатове с Ана, ако искате.“

Аз не посмях. Но Ана сама каза: „Телефонът беше у него, защото аз…“ И млъкна.

„Защото какво?“

Тя седна на стълбите и каза: „Защото пих хапчета с вино преди два месеца.“

На мен ми изстинаха ръцете. Направо не я познах в тоя момент. Оказа се, че не е било опит… или поне тя така каза. Била срината, не спяла, притискали ги парите, карали се постоянно, а аз звънях и натисках да дойде за Великден, за рождения ден на баща й, за какво ли не. Тя не издържала, смесила ги, прилошало й, Влад я закарал в „Пирогов“. Не ни казали, защото „пак щяхме да направим цирк“.

Аз направо седнах до нея. „Ани, защо не ми каза?“

Тя само сви рамене. „Защото всичко при теб става или обвинение, или спасяване. Няма средно.“

Тия думи ме заболяха най-много.

После пак излезе още нещо. Парите, които й давах, не отивали за сметки, както аз си мислех. Част от тях тя ги беше пращала на един неин бивш колега, който уж щял да й уреди странична работа с онлайн поръчки на козметика. Чиста измама. Беше я завлякъл с близо 3000 лева на части. И криеше и от мен, и от Влад. Затова и постоянно нямали пари. Затова и Влад бил полудял, когато разбрал. Искал да поеме всички карти и приложения, за да не прави нови глупости. Тя го изкарала като контрол. Той го правил като паника. И двете май са верни.

Не знам. Наистина не знам.

От една страна, като майка виждам, че той я натиска, говори вместо нея, държи всичко под ключ, включително парите. От друга, тя е в лошо състояние, прави тайни, лъже, срамува се, после бяга от всеки разговор. А аз… аз също не съм невинна. Влизала съм, ровила съм, помагала съм без да ме искат, после съм държала сметка. Йон пък само наливаше масло: „Прибирай се у нас, остави го тоя.“ Все едно е толкова лесно.

Преди три дни Ана ми звънна сама. Не беше плакала. Каза: „Мамо, почнах консултации при психолог в ДКЦ-то до нас. Влад ще идва с мен на една от срещите. Но ако пак дойдете да ни проверявате, край.“ Аз казах само: „Добре.“ И след това плаках в банята да не ме чуе Йон.

Сега сме в някакво странно примирие. Пишем си. Кратко. „Яде ли?“ вече не питам. Влад дори ми прати снимка как са на Витоша, и това толкова ме ядоса, че чак ми олекна — значи поне са излезли от вкъщи. Пък после се хванах, че мисля като луда жена.

Още не съм убедена, че Влад е добър за нея. Още не съм убедена и че аз не й преча повече, отколкото помагам. Най-гадното е, че може и двете неща да са верни едновременно. Ако бяхте на мое място, щяхте ли да натиснете още и да се борите за дъщеря си, или щяхте да се дръпнете, колкото и да ви къса отвътре?