Майка ми гледа чужди деца срещу пари, а за моите все няма време

„Сериозно ли пак тръгваш?“ — това й казах на майка ми направо на стълбите, без даже да я поздравя. Беше с якето, чантата и ония мокри кърпички в страничния джоб, дето винаги ги носи за детето, което гледа.

Тя само ме погледна и каза: „Ани, не почвай от вратата.“

„Как да не почвам? Митко е с температура, Дара кашля цяла нощ, аз трябва да съм на работа в девет, а ти пак отиваш при чуждите.“

Тя се стегна цялата. „Не са ми чужди. Гледам го това дете от две години.“

Това ме вбеси още повече. „А, значи той не ти е чужд, а внуците ти са ти… какви?“

Майка ми, Барбара, не е от хората, дето викат. Точно това ме побърква понякога. Говори тихо, все едно аз съм лудата.

„Не ми говори така. Казах ти вчера, че не мога днес.“

„Не можеш или не искаш?“

Тя въздъхна, погледна часовника и каза: „Ще закъснея.“

И тръгна. Буквално ме заобиколи на площадката и слезе. Аз останах там като ударена. После й звъннах три пъти, не вдигна. Писах й: „Запомних те.“ Да, тъпо, знам, ама бях бясна.

За малко да не отида на работа. Работя в аптека в „Люлин“, не е работа, дето просто да не се явиш. Мъжът ми Иво кара бус към една куриерска фирма, от шест сутринта е навън. Накрая звъннах на съседката от третия етаж, леля Сийка, да постои час и половина, докато Иво се върне. Срам не срам.

И да, знам как звучи — „майка ти не ти е длъжна“. И аз това съм го чувала сто пъти, най-вече от самата нея. Ама като си баба, нали… не знам. Поне когато е спешно. Поне като децата са болни.

Проблемът не е от вчера. Майка ми гледа дете в „Манастирски ливади“ — на някакво семейство, адвокатка и мъжът й работи в банка. Взима добри пари, повече от пенсията й, това ясно. Но не е само за парите. Тя направо се стяга за тая работа, все едно отива в министерство. Купува книжки, измисля игри, праща ми снимки как са правили курабийки. На мен такива снимки с моите деца не ми е пращала никога, защото с моите почти не стои.

Като беше малка Дара, пак така. „За час-два мога, ама не всеки ден.“ После почна: „Като съм при вас, само напрежение има. Ти все бързаш, Иво е кисел, децата реват, ти ми даваш задачи.“ Е, извинявай, като дойдеш в къща с две малки деца, да не е като СПА.

Същата вечер отидох у тях. Майка ми живее сама в „Надежда“. Баща ми почина преди шест години. Брат ми е във Варна и много лесно дава мнения по телефона.

Отвори ми и още от вратата каза: „Ако пак ще крещиш, нямам сили.“

„Нямаш сили за мен, да. За работа имаш.“

Тя млъкна, после ми каза: „Влез.“

Седнахме в кухнята. Оная стара мушама още е там, дето я мразех от дете. И изведнъж тя каза нещо, дето ме закова.

„Аз не ходя само заради парите.“

„Това го разбрах. Ходиш, защото за чуждите си по-добра баба, отколкото за собствените.“

„Не съм му баба. И точно това е по-лесното.“

Не схванах веднага. Тя си въртеше чашата с чай и гледаше в масата.

„Когато гледам чуждо дете, има начало, има край, има правила. Казват ми какво искат, аз казвам какво мога. Плащат ми. Ако съм изморена, си тръгвам. Като съм при вас, никога не е просто да помогна. Все едно пак съм майка на малко дете, само че този път каквото и да направя, не е както трябва.“

Това вече ме жегна. „А, значи аз съм виновна.“

„Не казвам само ти.“

„Кой друг? Иво ли?“

Тя не отговори веднага, което само ме ядоса.

После каза: „Да, и той.“

И тука стана още по-грозно. Оказа се, че преди месеци, когато аз бях на втора смяна, Иво й бил казал нещо от сорта: „Щом идваш, поне направи и една мусака, че Ани нищо не смогва.“ Уж на шега. После друг път й оставил плик с неплатени сметки и казал: „Ти нали си по-добра с тия неща.“ Майка ми го приела като… не знам, като домашна помощница плюс безплатна баба. А аз не съм разбрала нищо, защото тя не ми е казала.

„И заради две реплики си заряза внуците?“ — казах аз.

„Не съм ги зарязала!“ — за пръв път повиши тон. „Идвала съм, взимала съм ги, водила съм ги в парка, купувала съм им дрехи. Но не искам при вас да се чувствам все едно съм длъжна, и все едно пак някой ще ми каже как не съм направила нещо както трябва.“

Това с „пак“ ми направи впечатление.

И тогава излезе още нещо. Когато аз съм била малка, тя е гледала и лежащо болната си майка, и мен, и брат ми, и е работила в детска градина. Дядо ми почти не е помагал, баща ми все бил по курсове. Аз това го знаех общо взето, ама не и как е било. Тя ми каза: „На четиресет и две получих паник атака в автобуса и никой вкъщи даже не разбра. След това си обещах, че ако някога остана сама и мога да избирам, няма пак да живея само за чуждите нужди.“

Честно, в тоя момент малко ми омекна. Ама пак ме болеше. Защото добре, разбирам я донякъде, но моите деца какво са виновни? Те не разбират от граници, от личен избор, от травми и такива работи. Те виждат, че баба ходи при едно друго дете всеки ден, а при тях — „другата седмица“.

И точно когато си мислех, че поне вече знам всичко, тя извади една папка от шкафа. Каза ми: „Не исках да ти казвам още.“

Била взела бърз кредит преди година. За брат ми. На него му потръгнал някакъв ремонт във Варна, после останал без работа за два месеца и тя му помогнала. Той й обещал да връща, ама връщал през месец, през два. Затова държала толкова на тая работа — не просто за самочувствие, а защото изплащала вноски. И не ми казала, защото знае каква ставам за пари и щях да се скарам и с него.

Е, позна.

Звъннах му същата вечер. Той, естествено: „Не съм я карал насила, тя сама предложи.“ И сигурно е така. Ама удобно, нали? Майка ми бачка по цял ден, аз се чудя кой да гледа болни деца, а той ми обяснява от Варна, че „не е толкова просто“.

После два дни не си говорихме с майка ми. На третия тя сама дойде у нас. Донесе супа, мандарини и едно конструкторче на Митко. Не влезе с онова самочувствие, с което аз очаквах. Стоеше на вратата и каза: „Мога да ги взема в събота за няколко часа, ако искаш. Но не обещавам всяка седмица. И не искам пак да ставаме лоши.“

Аз й казах: „Добре. Ама искам поне да знам, че ако е спешно, мога да ти звънна.“

Тя поклати глава така… не точно да, не точно не. „Ако мога — да. Но не искам да съм резервният ви план по подразбиране.“

После Иво се прибра и й каза „здрасти“ все едно нищо. Аз направо го сръчках с поглед. По-късно се скарах и с него. Той вика: „Е, какво съм казал толкова?“ Да, класика.

Сега уж сме по-тихи, ама не е оправено. Дара оня ден пак попита: „Баба Барбара защо ходи при другото дете?“ И аз не знаех какво да кажа, освен „защото работи“. Което е вярно, ама не е цялата истина.

Още ми е криво. И още мисля, че понякога майка ми избира по-лесното пред нас. Ама и за пръв път се замислих, че може би ние също сме я бутали натам, без да се усетим. Не знам. Ако бяхте на мое място, щяхте ли да очаквате повече от една баба, или бихте приели, че щом помага срещу пари на други, пак има право да отказва на собствените си деца?