Светлината в коридора изгасна, а с нея сякаш изчезна и майка ми

„Къде беше, бе, Деси? Къде беше?“ — това ми крещеше сестра ми Нели по телефона, докато стоях пред входа на „Пирогов“ с една торба нощница, чехли и зарядно в ръка.

Не можех даже да вляза веднага. Само гледах автоматичната врата и ми бучеше в ушите.

„Нели, аз тръгнах веднага, като ми звънна леля Ваня…“

„Не ми обяснявай! От три дни ти казвам, че не е добре! От три дни!“

Затвори ми.

Майка ми беше на 63. Не беше някаква лежащо болна жена. Имаше диабет, високо кръвно, малко сърце, както казваше личната лекарка в ДКЦ-то в „Люлин“, ама си ходеше, пазаруваше, мрънкаше за цените в „Фантастико“, караше се на домоуправителя, гледаше си турските сериали. Светеше ми. Не знам как друго да го кажа. Като знаех, че е вкъщи и лампата в кухнята й свети, все едно и аз бях добре.

Само че последния месец не бях добре и аз. Мъжът ми беше изнесъл половината си дрехи „временно“, фирмата, където работя в счетоводството в една автокъща в „Дружба“, бавеше заплатите, синът ми кандидатстваше след 7. клас и вкъщи беше лудница. Майка ми звънеше по пет пъти на ден.

„Деси, ела да ми настроиш телефона.“

„Деси, боли ме гърбът.“

„Деси, Нели пак не вдига.“

Аз понякога не вдигах. Ей това е истината. Гледах екрана, виждах „мама“ и си казвах: после.

В болницата ме посрещна един млад лекар. Говореше тихо, сякаш ако говори по-тихо, няма да е толкова страшно.

„Направили сме каквото е било възможно. Масивен инсулт. Съседката я е намерила паднала в коридора.“

Коридорът. Там все оставяше нощната лампа включена. Казваше, че не иска да се спъне, ако става до тоалетна.

Нели дойде след половин час. Още от вратата почна:

„Ти защо не я заведе на кардиолог, като ти каза?“

„Щото и ти си й дъщеря!“ — избухнах и аз. „Щото аз ли да правя всичко? Ти си в Божурище, не в Канада!“

Тя ме гледаше все едно ще ме удари.

„Аз поне ходех! Ти само пращаше пари и мислеше, че си си свършила работата.“

Това ме заби, защото беше вярно и не беше вярно. Аз наистина плащах сметките й зимата, купувах лекарства, носех каквото може. Но не ходех толкова. Нели ходеше повече, да. Само че и тя ходеше основно да се карат. За апартамента.

Това го разбрах чак два дни след погребението.

Седяхме у майка ми в „Люлин 7“, миришеше на жито и кафе от помена, и Нели извади една папка от шкафа.

„И това да знаеш“, каза ми. „Да не се правиш после на изненадана.“

Вътре — нотариален акт, някаква декларация, завещание. Майка ми беше оставила апартамента на Нели.

Аз първо даже не разбрах какво гледам.

„Как така на Нели?“

„Така. Защото аз бях тука.“

„А аз какво? Чужда ли съм?“

„Ти имаш жилище.“

„Жилище? Панелката на Красимир, дето той вече май е при оная от Банкя?“

Нели сви рамене.

Направо ми притъмня. Изкрещях, че са ме излъгали и двете, че майка ми нарочно ме е държала настрана. Обадих се и на леля Ваня.

Тя млъкна за секунда и после каза:

„Деси, не е точно така.“

Оказа се, че преди година майка ми е теглила бърз кредит. Не огромен, ама достатъчен да я закопае. Не за себе си. За сина на Нели — племенника ми Митко. Беше затънал с някакви онлайн залози и бързи пари. Нели не ми беше казала. Майка ми също. Продала си бижутата, не стигнало, взела кредит. Нели после почнала да го изплаща всеки месец, за да не й вземат пенсията и да не стане срам пред блока. И майка ми, от благодарност или от вина, не знам, прехвърлила апартамента на Нели.

Като чух това, изведнъж вече не знаех на кого да се сърдя.

На Нели ли, че е крила? Да, ама тя е плащала. На майка ми ли, че е спасила внука си и после е решила вместо нас? На Митко ли, дето сега реве и се кълне, че заради него всичко е станало? Или на себе си, че живеех на 20 минути с метрото и пак все не намирах време?

После дойде най-гадното.

В чантата на майка ми намерих телефончето й. Имаше непрочетено гласово съобщение до мен, пратено в 22:14 вечерта преди да умре.

Пуснах го и направо седнах на пода.

„Деси, маме… не се плаши, ама пак ми е едно такова… замайва ми се. Ако можеш, ела утре сутринта да ме заведеш някъде, че не искам да занимавам Нели, тя се прибра късно. Айде, като можеш. Лека вечер.“

Утре сутринта.

Аз не го бях видяла. Бях си изключила звука, защото Красимир ми правеше скандал. Сутринта станах, пратих детето на училище, отидох на работа и чак на обяд видях 3 пропуснати от леля Ваня.

Нели тогава спря да ме обвинява така открито. Даже веднъж каза:

„И да беше дошла, пак можеше да стане. Лекарят каза.“

Само че после добави:

„Ама и тя все тебе търсеше накрая.“

Не знам защо ми го каза. Да ме нарани или защото и на нея й беше болно.

Сега апартаментът формално е неин. Аз не съм тръгнала да оспорвам. Даже честно — нямам сили. Ходя понякога да поливам цветята, дето още не сме изхвърлили. Влизам в коридора и първо поглеждам нощната лампа. Все ми се струва, че ако я светна, нещо ще се оправи. Не се оправя.

С Митко почти не говоря. С Нели ту сме добре, ту не можем да се понасяме. Понякога й нося буркани и седим мълчаливо на терасата. Понякога не си вдигаме с дни. И двете сме криви, ако трябва честно.

Най-много ме убива това, че няма как да върна онова съобщение и да кажа: „Идвам.“ Оттам нататък каквото и да си повтарям — че лекарят каза едно, че инсултът бил масивен, че никой не знае — пак в главата ми е коридорът, тъмното, тя сама.

Хората ми казват „времето лекува“. Не знам. На мен не ми лекува нищо, просто ме кара да ставам, да ходя на работа, да купувам хляб, да плащам ток. Дупката си стои. Само свикваш къде е, за да не падаш всеки ден в нея.

Та това е. Кажете ми честно — в такава ситуация човек може ли изобщо да си прости, или просто се научава да живее с вината и празното?