Обадиха ми се от „Пирогов“ и така разбрах, че мъжът ми е катастрофирал с любовницата си

„Вие ли сте съпругата на Петър Иванов?“

Бях на касата в Била, с кисело мляко, хляб и прах за пране. Казах „да“ и жената отсреща млъкна за секунда, после: „Мъжът ви е приет в „Пирогов“ след тежка катастрофа. Елате възможно най-бързо.“

Не помня как съм стигнала. Само помня, че звънях на Петър, а телефонът му беше изключен. Звъннах на майка ми да вземе дъщеря ни от училище. Тя веднага почна: „Какво е станало? Жив ли е?“ Аз й викам: „Не знам, мамо, не знам!“

В „Пирогов“ ме накараха да чакам в коридора. След десет минути дойде една сестра и ме попита дали съм сама. И тогава вече усетих, че има нещо още.

Каза ми: „Съпругът ви не е бил сам в колата.“

Аз първо не разбрах. Питам я: „Колега ли е бил? Кой?“ И тя, супер неловко: „Жена. И тя е пострадала.“

Направо ми изтръпнаха ръцете. Казах: „Каква жена?“ Тя вдигна рамене, все едно не й е работа, и ми каза име — Мария.

Мария.

Аз познавах една Мария. Колежка на Петър от фирмата в Божурище. Преди месеци я бях виждала два пъти на някакво фирмено парти и веднъж пред блока, уж го докарала, защото му се повредила колата. Тогава ми се стори странно, ама той ми се сопна, че си въобразявам.

Като го видях после, беше със счупена ръка, бинтована глава, надран, пребледнял. И първото, което каза, не беше „извинявай“, не беше „добре ли е детето“. Каза: „Зузи, не сега, моля те.“

Направо ми почерня.

„Не сега? Кога, Петре? Като ви изпишат ли? Като я закараш пак нанякъде?“

Той затвори очи. „Моля те, хора има.“

„Е, има, да. И аз научавам в коридора на болницата, че мъжът ми се размотава с друга.“

Лекарката ме изведе, защото почнах да говоря високо. После седях долу пред входа и треперех от яд. Не от рев, от яд. Звъннах на сестра ми. Тя само каза: „Прибирай му дрехите в чували. Това е.“ Лесно е да се казва.

Вечерта свекърва ми пристигна от Перник. Тя знаеше. Не всичко явно, но знаеше, че „имали проблеми“. И това ме довърши още повече.

„Ти знаела ли си?“ я питам.

Тя вика: „Подозирах. Ама не исках да се бъркам.“

„Не искаше да се бъркаш, ама аз да ходя като пълна глупачка, така ли?“

Жената се разплака. И в един момент се почувствах гадно, щото тя нито е виновна, нито е невинна, абе… сложно.

На следващия ден отидох пак. Тогава вече и Мария беше в стая, не тежко, с травма на крака и натъртвания. Не исках да я виждам, ама тя сама ме извика в коридора.

Каза ми: „Знам, че ме мразите. И имате право. Но нещата не са точно така.“

Аз направо се изсмях. „Кажи ми сега, че сте само приятели.“

Тя поклати глава. „Не. Бяхме заедно. Но той щеше да ви каже.“

„А, щеше. Кога? След морето? След Нова година? Като дъщеря ни стане на осемнайсет?“

И тогава тя ми каза нещо, което наистина ме закова. Че не са били тръгнали на романтична почивка. Отивали към Плевен, защото баща й получил инсулт през нощта, а тя нямала кола, била в шок, и Петър тръгнал с нея. Да, били заедно. Да, имали връзка от почти година. Но в оная сутрин той не бил тръгнал да се весели.

Не знам защо това ме разклати. Може би защото ми беше по-лесно да го мразя, ако беше нещо лигаво и евтино. А то пак беше гадно, ама не съвсем така.

Като останахме сами, го натиснах да говори. Тогава излезе и другото. Имали заеми. Не „той имал“ — ние. Само че на негово име. Бърз кредит и още един, после кредитна карта. Общо към 18 хиляди. Аз не знаех.

Направо онемях. „За какво са тия пари?“

Той мълча дълго. После каза: „За баща ти.“

Честно, щях да го ударя. Баща ми преди година прави операция в Пловдив, после рехабилитация. НЗОК покри едно, ама не всичко. Аз знаех, че Петър е помогнал с малко. Оказа се, че „малко“ значи много повече. Давал е и на брат ми, който все „ще върне другия месец“. Не ми бил казвал, защото съм щяла да се скарам с нашите.

И да, щях.

„Добре, и затова ли си хвана любовница?“ му викам.

Той се разплака. Никога не го бях виждала така. „Не я хванах заради това. Просто… прибирах се, ти беше постоянно при вашите или изморена, аз лъжех за пари, за всичко, и стана. Не го оправдавам.“

Много мразя това „стана“. Все едно изневярата е дъжд.

После се оказа, че Мария също не е някаква разбивачка на семейства от сериал. Разведена, с дете, баща в тежко състояние, кредити и тя. Което не я прави светица, ясно. Само че като я видях как седи с патерици и реве пред автомата за кафе, ми стана… не жал, ама не можех да я виждам само като „онази“.

У дома беше ад. Дъщеря ни Ния е на 11 и усеща всичко. Пита: „Тате защо е в болница? Ти защо спиш в хола?“ Майка ми викаше да се махам веднага. Свекърва ми викаше: „Не разваляй детето заради мъжка глупост.“ Сестра ми: „Ако му простиш, после не ми се оплаквай.“

А Петър от болницата ми пишеше: „Знам, че нямам право да искам нищо, ама не разбивай всичко веднага.“ После: „Ще подпиша апартамента на Ния.“ После: „Ще изчезна, ако това искаш.“ И от това още повече се вбесявах, защото все едно пак аз трябва да решавам и да нося всичко.

Най-гадното беше, че като се прибра, не го намразих както си мислех. Виждах го как не може сам да си закопчее якето със счупената ръка, как Ния му носи вода, как се срамува да ме погледне. И пак ми идваше да крещя.

Една вечер му казах: „Кажи ми честно, ако не беше катастрофата, щеше ли да си тръгнеш?“

Той мълча толкова дълго, че това само по себе си беше отговор. После каза: „Не знам. Мислех да ти кажа. Но ме беше страх за Ния, за кредита, за всичко.“

„Не, Петре. Беше те страх за тебе.“

Той каза: „И за мене, да.“

Поне не излъга.

В момента сме в някакво ужасно между. Не сме се развели. Не сме и семейство както преди, ако изобщо сме били. Ходихме веднъж при семеен консултант в „Лозенец“, ама се чувствах все едно съм на разпит и не отидох втори път. Мария уж е прекратила всичко с него. Аз не съм я търсила повече.

Понякога си казвам, че заради Ния трябва да опитам. После се сещам как научих всичко — от сестра в коридор на „Пирогов“ — и ми става лошо. После пък се сещам, че човекът, който ме е предал, е теглил заеми за баща ми, мъкнал е чужд баща към болница и сега спи в детската стая, защото аз не го пускам при мен. И вече нищо не ми е черно-бяло.

Не знам кое е по-голямата глупост — да остана или да си тръгна. Вие какво бихте направили на мое място?