„Престани да се правиш“: след една вечер в спешното вече не знам дали мога да простя на собственото си семейство

„Стига си се лигавила, всички чакаме.“ Това ми го каза зълва ми пред регистратурата на Спешното, докато бях прегъната на две и стисках корема си така, сякаш с ръце можех да задържа болката вътре.

И до ден днешен не мога да реша кое ме срина повече – самата болка или това, че мъжът ми стоеше до нея и мълчеше.

Стана преди две седмици. Бяхме на събиране у свекърва ми в „Люлин“ за рождения ден на свекъра. Обикновена неделя – салата, скара на терасата, приказки кой какво плаща, кой на кого помага, кой пак не се обадил. Аз още от сутринта не се чувствах добре. Имах цикъл и силни болки, но си казах, че ще мине. Не ми се искаше пак да съм „онази, дето все нещо й има“, защото честно казано и аз съм си виновна – преди съм стискала зъби, мълчала съм, после изведнъж ми прилошава и всички скачат. Няколко пъти мъжът ми ми е казвал: „Кажи навреме, не чакай да стане страшно.“ А аз все отлагам.

Само че този път не беше обикновена болка. По едно време ме обли студена пот, започна да ми се гади и ми изтръпнаха ръцете. Седнах в коридора и казах тихо: „Не съм добре, трябва да тръгваме.“ Мъжът ми първо реши, че е от жегата. Свекърва ми ми донесе вода със захар. Зълва ми се засмя и каза: „Ей, точно на тортата ли ти стана лошо?“ Аз тогава вече се ядосах и отвърнах по-рязко, отколкото трябваше: „Да, нарочно го правя, за да ви разваля деня.“ Не беше най-умното, знам. Оттам всичко тръгна надолу.

В колата плачех и му казвах да кара към „Пирогов“. Той каза: „Абе, сигурна ли си? Ако е пак от цикъла, ще висим 5 часа за нищо.“ Това „пак“ направо ме довърши, защото да, имам болезнен цикъл, ходила съм по лекари, пила съм какво ли не, но никога не съм искала да правя театър. Само че и аз съм допринесла – няколко пъти съм отказвала прегледи, защото все не ми е било удобно, все съм отлагала заради работа, заради детето, заради пари.

Стигнахме в Спешното. Имаше много хора, както винаги. Аз едва стоях права. Тогава зълва ми, която дойде с нас „да помогне“, започна да обяснява на висок глас: „Тя много се филмира, ама айде, да я видят.“ Чух и една жена от чакащите да въздъхне. Буквално ми се искаше да изчезна. Казах на мъжа ми: „Моля те, кажи й да спре.“ А той: „Спокойно, изнервена е.“

Изнервена бях аз.

Когато най-накрая ме приеха, се оказа, че имам голяма киста, вероятно спукана, и вътрешно кървене. Не беше за умиране, но беше достатъчно сериозно, за да ме оставят за наблюдение. Лекарката излезе и обясни. Видях как мъжът ми пребледня. Зълва ми веднага млъкна. И точно тогава си помислих, че поне ще чуя едно „извинявай“. Не чух.

На следващия ден мъжът ми каза: „Добре, сбърках, ама и ти винаги чакаш до последно и никой не знае кога е сериозно.“ Много ме заболя, защото от една страна е прав. Аз наистина омаловажавам собствените си неща, после очаквам другите да разберат от половин дума. От друга страна, като човекът до теб те види сгъната от болка и пак първата му реакция е съмнение, как после да му имам доверие?

Най-лошото беше, че после свекърва ми ми звънна и каза: „Недей да се сърдиш на зълва си, тя е по-рязка, но сърце има. И тя се е притеснила.“ Аз я попитах: „Кога се притесни – преди или след като докторката каза какво е?“ Тя замълча. После ми каза нещо, което още ме човърка: „На семейни събирания всеки трябва да се съобразява малко, не може всичко да се върти около един човек.“

Тук вече избухнах. Казах, че ако това значи „съобразяване“ – да мълча, когато ме боли, за да не разваля настроението – аз не го приемам. Че не съм длъжна да бъда удобна, когато не мога да дишам от болка. И че не искам известно време да ходя там.

Само че има и още нещо, което не бях казала на никого. Преди месец ходих на гинеколог в ДКЦ-то и ми бяха казали да следя една киста. Не казах нито на мъжа ми, нито на майка ми. Не исках пак съвети, притеснения и коментари. Реших, че ще мина „тия дни“ и после ще видя. Когато му признах, той направо онемя. Каза: „Ти искаш аз да ти вярвам, а криеш такива неща?“ И тук пак нямаше как да не видя и моята вина.

Сега сме в някакво странно положение. Той се държи по-внимателно, води детето на градина, готви, пита ме как съм. Но темата за онази вечер стои между нас. Аз не мога да забравя как стоях на пластмасовия стол в коридора, треперех и слушах как ме обясняват като капризна. Не мога да забравя и собственото си чувство на срам, че за момент се усъмних в себе си – дали пък наистина не преувеличавам, дали не съм „лигла“. А реално тялото ми си е викало, аз просто съм свикнала да го заглушавам.

Зълва ми още не ми се е извинила. Прати ми само: „Радвам се, че си добре, да не го мислим вече.“ А аз точно това не мога – да не го мисля вече. Защото за мен не става въпрос само за една груба реплика. Става въпрос как се отнасяш с човек, когато е най-уязвим и не е удобен за компанията.

Мъжът ми казва да не късам отношения заради една ситуация. Сестра ми пък казва, че ако сега преглътна, после ще е същото. Аз съм някъде по средата. Не искам големи войни, но не искам и да се правя, че нищо не е станало.

Чудя се дали не съм прекалено крайна, или точно тук трябва да сложа граница. Вие как мислите – след такова нещо бихте ли прекъснали отношения, или бихте дали още един шанс?