Когато сестра ми поиска да се откажа от моята част от апартамента

„Подпиши го и да приключваме, че нотариусът чака.“

Сестра ми Галя го каза през зъби, а аз стоях пред кантората до Съдебната палата в Пловдив с папката в ръце и не можех да мръдна. Майка ми беше на пейката до входа, бледа, с бастуна, и само повтаряше: „Не ме карайте да се срамувам от хората.“

Погледнах листа. Декларация, че се отказвам от моята част от апартамента в „Тракия“. Нашия. На баща ни и майка ни.

„Как така да подпиша?“, казах. „Поне да ми обясните като хората.“

Галя избухна: „Какво да ти обяснявам? Аз съм при нея всеки ден. Аз я водя по лекари, аз плащам сметки, аз не спя. Ти от Асеновград идваш в неделя за два часа и после много обидена.“

Не беше лъжа. Само че не беше и цялата истина.

Аз наистина не ходех всеки ден. Работя на каса в „Кауфланд“, смените ми са ужасни, мъжът ми от две години е без постоянна работа, синът ми е в 11 клас и му плащаме уроци. Не съм безделничила. Просто винаги при нас всичко беше „Галя е по-отговорната, Галя ще решава“. Аз каквото и да правех, все не беше достатъчно.

Казах: „Добре, щом си платила толкова, дай да седнем, да сметнем. Никой не ти взема труда. Ама защо отказ от наследство?“

Майка ми тогава за пръв път вдигна глава: „Защото така е честно.“

Това ме жегна. Честно. Тая дума вкъщи все за мен се вадеше, когато трябваше аз да отстъпя.

Влязохме вътре, ама аз не подписах. Казах на нотариуса, че искам време. Галя направо щеше да ме изяде с очи. На излизане ми прошепна: „След всичко, което съм правила, ти точно сега ли реши да се правиш на принципна?“

Прибрах се и цяла вечер треперех. Мъжът ми, Светльо, вика: „Недей да подписваш нищо. Като искат, да покажат разходи.“ Аз му се ядосах, защото не обичам като стане дума за нашите, той веднага да се меси. Ама беше прав за едно — никой не ми беше показал нищо.

На другия ден отидох сама при майка ми. Галя беше на работа в общината. Майка ми седеше в кухнята и белеше ябълка, все едно не се бяхме скарали вчера.

„Кажи ми честно“, рекох. „Закъсала ли си за пари?“

Тя мълча дълго и после каза: „Имам заем.“

Аз направо не разбрах. „Какъв заем?“

Излезе, че преди година Галя взела бърз кредит на нейно име, уж за ремонт и лекарства, защото покривът на кооперацията течал и трябвало спешно участие. После не успяла да покрива вноските редовно. Почнали да звънят, да пращат писма. Аз не знаех нищо.

„И ти си се съгласила?“

„Ами тя каза, че няма друг начин.“

Тогава вече ми стана ясно защо е цялата тая бързина. Искат апартаментът да мине при нея, за да го ипотекира или продаде. Само че това пак не беше цялата истина.

След два дни Галя сама дойде у нас. Не беше крещяща, както очаквах. Седна и каза: „Добре, ще ти кажа всичко, щото иначе ще ме изкараш чудовище.“

Оказа се, че кредитът не бил за покрива. Част от парите били за покрива, да. Но другото — за мъжа й, Пепи. Преди две години го съкратили от завода край Куклен, после почнал нещо с бус и доставки, натрупал дългове, после се разболял и скрил от нея колко е зле. Тя покривала едно, после друго. На мен не казала, защото „ти и без това все гледаш колко получаваш по-малко“. Точно така го каза. И това ме заболя повече от кредита.

„Значи аз съм дребнавата, така ли?“

„Не, ама ти помниш всяка обида от 2005 година насам“, отвърна.

И пак не беше съвсем грешна. Помнех. Как на мен ми казаха да уча в техникум, а за нея намериха пари за частен колеж. Как баба й остави златото, защото „Галя ще го пази“. Как после пак аз трябваше да съм разбиращата.

Само че после тя каза нещо, дето ме срина.

„Майка не иска да ти казвам, ама ще ти кажа. Преди три години, когато Светльо остана без работа и вие изнемогвахте, кой мислиш й даваше пари тайно, за да ти праща на теб?“

Гледах я и не можех да вържа. Майка ми все ми буташе по 100-150 лева „от пенсията, събрала съм“. Аз се карах даже, че си лишава хляба. Оказа се, че не били от пенсията. В повечето месеци Галя й давала, за да ми прати на мен, без аз да знам. За да не ми било неудобно.

Много гадно ми стана. И още по-гадно, че майка ми е решила точно това да крие, а не кредита.

Вечерта пак се събрахме трите. Без нотариуси, без театър. Аз казах, че отказ няма да подпиша. Ако трябва, да продадем апартамента някой ден и да се раздели както е по закон, като първо се изчисти заемът, който реално е направен и за майка ми, и за техните каши. Галя почна, че това ще я остави на улицата, защото тя живее при майка ми и няма къде. Аз й казах: „Няма да те гоня, ама няма и пак аз да съм тази, дето само отстъпва.“

Майка ми се разплака и каза: „Едната ме гледа, другата ми е дете. Как да избера?“

И тук е най-гадното — че май и двете чакахме тя да избере. Аз да каже, че и аз имам значение. Галя да каже, че нейният труд струва повече. И жената се смачка между нас.

Накрая се разбрахме уж така: аз не се отказвам от дела си, Галя ми показва всички документи и разходи, ще говорим с адвокат за договор — тя да живее там, докато майка ми е жива, и след това да има срок да ме изплати, ако може. Ако не може, тогава ще се мисли продажба. Не е идеално. Пепи още е зле, кредитът виси, аз пак съм обидена, тя пак е бясна.

Само че за първи път не преглътнах веднага, за да има мир. И не знам дали това е правилно, или просто късно съм се сетила, че и аз съществувам.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли отстъпили заради семейството, или бихте държали на вашата част, дори ако после отношенията съвсем се развалят?