Майка ми се върна, когато баба ми умираше, а аз разбрах защо чак след смъртта ѝ

„Какво правиш в шкафа?“ Това излезе от устата ми по-рязко, отколкото исках. Майка ми се стресна, обърна се и направо изпусна една папка на пода. Беше в хола на баба ми, до секцията, където баба държеше документи, касови бележки, рецепти, такива неща.

„Търсех ѝ ТЕЛК-а, бе, Мартина, защо веднага така?“ каза тя и почна да събира листовете.

Не ѝ вярвах. Не и на нея. Не и след всичките години.

Аз съм от Пловдив, израснах при баба ми в Тракия. Майка ми ме остави, когато бях малка. Не буквално на улицата, ама почти. Замина, после се хвана с някакъв мъж в Стара Загора, после в Гърция ходила, после пак се върна, после пак изчезна. През това време баба ме гледаше. Тя ме водеше на училище, тя ходеше на родителски срещи, тя работи до пенсия в шивашки цех, после с пенсия и малко чистене по входове ме изучи. Майка ми се обаждаше от време на време, за рожден ден, за Нова година, и това беше.

Преди осем месеца на баба ѝ откриха рак. Почнаха болници, изследвания, Онкото, чакане по коридори, пликове с документи, рецепти от личната, после химиотерапия. Аз работя в един магазин за обувки в мола и се редувах смени, болница, вкъщи. Точно тогава майка ми се появи. С торбичка от Била, с портокали и едни сълзи.

„Знам, че нямам право, ама искам да помогна“, каза.

Баба, вместо да я изгони, само въздъхна. „Остави я, Марти. Все пак ми е дъщеря.“

Мене това ме побъркваше. Каква дъщеря, къде беше тая дъщеря, като баба ходеше със скъсани обувки една зима, за да ми плати курса по английски? Ама баба си беше баба. Мека.

И така майка ми почна да идва. Понякога носеше супа, друг път взимаше лекарства, даже веднъж стоя цяла нощ в болницата, защото аз бях на работа и нямаше как. И аз малко се обърках. Виках си, може човек да се е променил. Може да я е ударила съвестта. Може.

После почнаха дребните неща.

„Мартина, баба ти оправила ли е документите за апартамента?“

„Какви документи?“

„Е, нотариален акт, данъци, такива работи. Да не стане после сложно.“

После: „Ти имаш ли постоянен адрес тук още?“

После: „Ако се наложи гледачка, ще трябват пари. Трябва да се мисли практично.“

Практично. Много мразя тая дума.

Една вечер, докато баба спеше, майка ми каза в кухнята: „Ти си млада, Мартина. Ще се оправиш. Аз нямам нищо. Ако апартаментът остане на мен, поне ще имам сигурност.“

Направо онемях. „Как така на теб?“

Тя сви рамене. „Аз съм ѝ дъщеря.“

„А аз каква съм? Съквартирантка?“

Тогава се скарахме зверски. Баба се събуди и почна да кашля от другата стая. После мен ме беше срам, че сме викали пред нея.

На другия ден баба ме извика. Беше отслабнала много, гласът ѝ едва се чуваше. „Марти, не искам да се карате заради мен.“

„Тя не е дошла заради теб“, казах аз.

Баба ме гледа дълго и вика: „Не е само това.“

Аз тогава реших, че пак я защитава, защото ѝ е майчина болка. Обаче не беше само това.

Малко преди да почине, баба поиска да дойде една съседка, леля Невенка, и после и един адвокат. Аз не знаех за какво. Майка ми беше необичайно тиха. След два дни баба си отиде.

След погребението, на третия ден, майка ми ми каза: „Трябва да говорим за жилището.“

Не издържах. „Ти нормална ли си? Баба още не е минала девет дни.“

Тя също избухна: „А ти мислиш ли, че на мен ми е лесно? Знаеш ли изобщо нещо?“

„Какво да знам?“

И тогава ми го каза. Преди години, когато ме оставила на баба, не било само защото била безотговорна. Това си го е имало, да. Но тогава имала и дългове заради мъж, който я бил набутал с кредити и после я пребивал. Баба ѝ казала да изчезне за известно време, за да не ги намерят и да не се лепнат и за нас. Не знам дали това е цялата истина, и до днес не знам. Но знам, че баба после ми потвърдила на леля Невенка. Майка ми ми каза и друго — че през годините е пращала пари на баба по пощенски запис и в брой по съседи. Баба не ми е казвала. Никога.

Аз ѝ викам: „И сега какво, това изчиства всичко ли?“

„Не“, каза тя. „Но не съм само чудовище, за каквото ме мислиш.“

После извади копие от завещание. Баба беше оставила апартамента на мен. Не на майка ми. На мен. Но в завещанието имаше и друго — молба аз да не оставям майка ми на улицата, ако наистина няма къде да отиде.

Това ме довърши. Защото баба все едно пак беше хвърлила и двете ни в едно и чакаше аз да съм добрата.

Оказа се, че майка ми наистина е била пред изгонване от квартирата в Кючук Париж. Не беше измислица. Видях съобщения от хазяйката, видях неплатени сметки. И пак… не можех да спра да си мисля как ровеше в шкафа, как питаше за документи, как изчисляваше всичко още докато баба беше жива.

Казах ѝ, че няма да я изхвърля веднага, но няма да прехвърлям нищо, няма да продавам и няма да живеем заедно. Дадох ѝ два месеца да си намери стая и ѝ помогнах с депозит за квартира в Смирненски. Тя прие парите, но ми каза: „Пак ме наказа.“

Може и да е права. Може и не. Само че аз вече не можех да поема още един шанс, още едно „обърках се“, още едно изчезване. Не ѝ вдигам оттогава. Понякога пише за празници. Понякога ми се иска да ѝ отговоря, после се сещам за баба в болничното легло и за папката на пода.

Честно, не знам дали отрязах алчна жена или изгоних майка, която наистина не е знаела как да се върне нормално. Вие какво щяхте да направите на мое място?