Когато баща ми заключи вратата, а аз разбрах какво всъщност бях изгубила

„Не влизай.“

Това ми каза баща ми, като отвори вратата на панелката в „Люлин“ и ме видя с торбата от Фантастико в ръка. Беше по потник, отслабнал, небръснат, и миришеше на лекарства и цигари.

„Тате, не съм дошла да се караме.“

„Късно е за тия работи. Каквото имаш да казваш, кажи от площадката.“

Съседката отдолу, леля Ваня, точно тогава излизаше с боклука и, разбира се, се забави една идея повече. Аз направо се вбесих.

„Стига си правил циркове. Хората гледат.“

Той се изсмя сухо.

„Когато се омъжваше без нас, не те интересуваше кой гледа.“

И ето, пак там. Все едно не бяха минали девет години.

Накрая влязох, защото го изблъсках леко с рамо. Не силно, ама той залитна и после цял ден това ми седеше в главата. Апартаментът беше същият и не беше същият. Секцията, покривката на масата, иконата на Св. Георги, но навсякъде блистери, шишета, неплатени сметки от Топлофикация и едно сгъваемо столче до леглото в хола.

„Ти тука ли спиш?“ го питам.

„Където искам, там спя.“

„Личният лекар звъня на мен, не на теб. Значи нещо не е наред.“

Той се дръпна.

„Д-р Пенева много знае. Пратила ми дъщерята, дето ме отписа.“

Това ме удари. Да, не си говорихме. Да, аз прекъснах нещата. Но не е като да не е имало защо.

Като бях на 25, забременях от мъжа ми, Иво. Тогава още не ми беше мъж. Баща ми каза: „Или аборт, или да не ми стъпваш повече тука с тоя.“ Не го измислям. Точно така го каза. Майка ми мълча. Аз си събрах багажа и излязох. После се оженихме в ритуалната зала в „Красно село“ само с двама приятели. Майка ми дойде тайно, даде ми едни обеци и ревна в тоалетната. Баща ми не дойде.

След това години наред – нищо. По празници звънях на майка ми. Тя все казваше: „Той е инат, ти също.“ После тя почина от инсулт и на погребението в „Малашевци“ с баща ми си казахме само „Съболезнования“. На собствената ми майка.

Сега бях тук, защото леля Ваня ми звънна преди два дни: „Баща ти не е добре, момиче. Пада му захарта, кашля, не излиза.“ Първо ми стана яд. После ме хвана срам, че чужда жена знае как е баща ми, а аз не.

Оставих покупките на масата.

„Купих ти сирене, хляб, супа, чай…“

„Не съм просяк.“

„Не казвам това.“

„Всичко казваш. Само че със задна дата.“

Не издържах и аз.

„А ти какво искаше тогава? Да те послушам и да си махна детето ли?“

Той млъкна. Само седна тежко на дивана и си хвана гърдите. Аз веднага: „Добре ли си? Да звъня ли на 112?“

„Недей да правиш театър.“

„Това е твоят проблем. Всеки, който показва нещо, за теб прави театър.“

После тръгнах да търся къде държи изследванията. Той почна да вика: „Не ми рови! Не ми пипай нещата!“ Отворих шкафа под телевизора и оттам изпадна един плик от ДСК, пожълтял, с името на майка ми отпред.

Не трябваше да го отварям. Ама го отворих.

Вътре – вносни бележки, стари преводи и едно писмо с нейния почерк. Не до мен. До него.

„Ако някой ден Елица реши да се върне, моля те, не й казвай, че аз спрях парите за апартамента. Нека ме мрази мен, ако трябва, но да не разбира, че продадох нивата на мама, за да покрия заема на Иво. Той тогава плачеше, че ще го гонят от работа заради дълга. Направих го заради детето им. Ти пак ще кажеш, че го разглезвам. Може и да си прав. Но ако им се разпадне семейството заради пари, няма да си го простя.“

Прочетох го два пъти. Не ми влезе веднага.

„Какъв заем?“ питам.

Баща ми стана и ми дръпна писмото.

„Не ти е работа.“

„Напротив, май точно моя работа е! Какъв заем на Иво? Какви пари?“

И тук вече нещата станаха… гадни.

Оказа се, че три години след като се бяхме изнесли, Иво затънал с едни бързи кредити и с лизинг за бус, защото щял да започва работа с доставки на собствено. Аз тогава бях с бебе, не работех, и той не ми казал. Разбрал баща ми. Не от него, а от майка ми, защото Иво отишъл при нея тайно. Плакал, молил се, казал, че ако аз разбера, ще го напусна. Майка ми продала нивата край Чирпан, останала от баба, и покрили дълга. Баща ми бил бесен. Искал да ми кажат. Майка ми не дала. После двамата се скарали жестоко. И в крайна сметка аз си мислех, че баща ми просто ме е зачеркнал, а той… той реално е плащал за семейство, което не искаше да вижда.

„Защо не ми каза?“ крещях аз.

„Защото майка ти ме накара да обещая.“

„Ти обещание към нея спази, а към мен какво?“

„Към теб? Аз каквото и да кажа, все съм чудовище, нали така?“

Това ме сряза, защото, ако трябва да съм честна, точно така го бях направила в главата си. Само него виновен.

Прибрах се и направо се нахвърлих на Иво. Той първо отричаше, после седна на кухненския стол и каза: „Да, така беше. Бях прост. Страх ме беше. Мислех, че ако ти кажа, ще ме изгониш.“

„А предпочете майка ми да продава земя? Предпочете тя да лъже?“

„Върнах парите.“

„На кого?“

Той замълча. Нямало на кого. Майка ми не взела нищо обратно. После починала. Той вика: „Исках да кажа на баща ти, ама той все ме гледаше все едно съм боклук.“

Ама и това не е цялата истина. На следващия ден пак отидох при баща ми. Носех му лекарствата от аптеката до блока. Казах му: „Добре. Иво е виновен. Аз съм била сляпа. Но ти пак ме наказваше години.“

Той не вдигна очи.

„Защото не беше само това.“

„Още какво има?“

И тогава ми каза нещо, дето още не мога да преглътна. След като майка ми починала, той получил диагноза в началото на онкология. Операция в ИСУЛ, после лечение. Не ми казал. Леля Ваня и братовчед ми Сашо го водили. Не ми казал, защото „не искал да идваш от жал“.

„Глупости“, му казах.

„Не. Познавам те. Щеше да дойдеш, да се суетиш два месеца и после пак щеше да си тръгнеш при твоя живот. А аз не исках подаяния.“

„Аз съм ти дъщеря, бе!“

„Точно затова.“

Това изречение направо ме разби. Защото беше жестоко, но и… не знам. Имаше нещо вярно. Аз наистина бях решила, че щом той не ме потърси, значи не му пука. И това много ме устройваше. По-лесно е да си обиден, отколкото да рискуваш да те отрежат пак.

Седнах до него. За първи път от не знам колко време. Телевизорът бръмчеше някакво предаване по bTV, никой не го гледаше.

„Тате, аз не знам как се оправя такова нещо.“

„И аз не знам“, каза той. „Майка ти беше по тия работи.“

И двамата се разсмяхме за две секунди и после аз се разревах като ненормална. Той не ме прегърна веднага. Даже изобщо не е такъв. Само ми подаде салфетки от масата и каза: „Стига, че ще вдигнеш кръвното и на двама ни.“

Сега ходя при него през ден. Не е станало някакво чудо. Пак се дразним. Пак ми говори остро. Аз пак избухвам. Иво от два дни спи в хола, защото още не мога да го гледам нормално. Синът ми, който вече е на осем, вчера попита: „Мамо, дядо сърдит ли е или просто така си говори?“ И аз не знаех какво да му отговоря.

Честно, не знам кой беше прав в цялата работа. Баща ми ли, дето е държал на своето до край и е отблъснал всички. Майка ми ли, дето е спасявала тихомълком и е оставила лъжи след себе си. Иво ли, дето е крил от страх. Или аз, дето толкова години не отидох, защото чаках първо той да ме потърси.

Само знам, че е страшно лесно да си прав и ужасно трудно да не останеш сам. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили, или има неща, които колкото и да ги разбереш, пак не можеш да ги преглътнеш?