Обещах на майка ми, че няма да я дам в дом — а после сама започнах да звъня по домовете

„Къде беше пак, бе, Иво?“, казах му в коридора на „Света Анна“ и направо му застанах отпред. „Три часа я държа, три часа! Хапе, плюе, вика, че я крада, а ти си изключил телефона.“

Той само ме гледаше уморено и вика: „Недей почва тука.“

„Тука ще почна! Къде другаде? Докторът ме пита кой ще я прибира, санитарят ми намига, че пречела на отделението, а ти — нищо.“

Майка ми беше паднала пак. Не тежко, слава Богу, но я бяха приели, защото съседката леля Пенка я намерила на стълбите по нощница в пет сутринта. Нашата майка, дето едно време не слизаше до кофата без червило. От две години беше с диагноза, уж начало на деменция, после казаха по-сериозно е, после почнаха едни лекарства, други, невролог, джипи, ТЕЛК, документи… И всичко някак се стовари върху мен.

Не че Иво не помагаше изобщо. Даваше пари. Пращаше. Само че не е същото да пратиш 300 лева и да си в Люлин на квартира с двете деца, а аз да съм в „Надежда“ през ден при майка ни, да ѝ нося памперси, да я къпя, да обяснявам на аптеката защо рецептата е сгрешена.

Преди година, като още беше по-добре, тя ме хвана за ръката в кухнята и каза: „Нели, в дом да не ме даваш. Закълни се.“

И аз, като глупачка ли, като дъщеря ли, не знам, казах: „Няма, мамо. Докато съм жива.“

Та в болницата аз това му крещях на Иво. Че съм се клела. Че той удобно е забравил. Че жена му само знае да казва „Ние имаме деца“. А аз какво имам? Аз имам мъж, който вече спи в хола, защото майка ми нощем вика и блъска по вратата. Имам и син в седми клас, който почна да стои повече навън, само и само да не се прибира.

Иво накрая изръмжа: „Ще я приберем заедно. Не се прави на светица.“

Това ме довърши. „Светица? Аз? Ела да видиш светица как пере чаршафи в два през нощта, щото майка ни пак е размазала всичко по стената.“

Той пребледня. И тогава ми каза нещо, дето не бях очаквала.

„Не пращам само пари, Нели. Плащам кредита ѝ.“

Аз замръзнах. „Какъв кредит?“

Оказа се, че майка ми преди три години е изтеглила бърз кредит и после още един, за да помогне на моя мъж Пламен. На мен не ми беше казала. На Пламен също уж „само временно“. Той тогава беше закъсал със сервиза, НАП го беше натиснал и щяха да му запорират сметките. Майка ми му дала пари, а той върнал част, после пак затънал. Иво разбрал, когато започнали да ѝ звънят. Тихомълком почнал да покрива вноските, за да не разберем аз и да не стане скандал.

Аз направо седнах на стола в коридора. Главата ми бучеше.

Като се прибрах, направих скандал на Пламен.

„Взимал си пари от майка ми? От болна жена?“

Той вика: „Тогава не беше такава. И тя сама настоя. Каза, че е за семейството.“

„Кое семейство? Нашето ли, дето сега се разпада?“

Той млъкна и само каза: „Щях да ги върна.“

Да, ама не ги беше върнал.

Оттам нещата тръгнаха още по-надолу. Майка ми я изписаха, прибрахме я у нас, и тя сякаш за една седмица стана друг човек. Гледа ме и вика: „Ти не си Нели. Нели е малка още.“ После ме удари с дистанционното. После плака и ме прегръщаше. После по тъмно отвори външната врата и тръгна по чехли. Добре, че съседът от третия етаж я видял.

Една вечер синът ми Мартин ми каза: „Мамо, страх ме е да спя вкъщи.“

Казах му да не говори глупости, ама като го каза, не можах да му се скарам. Защото и мен ме беше страх. Не от нея точно. От това, че вече не знаех какво ще стане след пет минути.

Почнах да търся гледачка. Цените — ужас. Една жена поиска 1800 лева с живеене. Друга дойде за два дни и избяга. От социалните ми обясниха за услуги, за списъци, за оценка на потребностите. Докато чакаш, човекът не чака.

Иво дойде една неделя и каза: „Говорих с дом край Банкя. Чисто е, лекар има, двор има.“

Аз направо избухнах: „Няма да стане. Обещала съм.“

Той много тихо ми каза: „На кого си обещала? На майка ни от преди или на тая жена, която вече не знае кой си?“

Мразех го за това изречение. И точно затова ме удари.

После стана още нещо. Намерих в шкафа на майка ми една тетрадка. Не дневник, по-скоро сметки, бележки, кой на кого дал. И между тях едно написано с нейния почерк: „Ако стане тежко, да не тежа на децата. Нели няма да издържи, Иво ще се прави на силен.“

Не знам от кога беше. Може да е било преди години. Може и да не значи нищо. Но като го прочетох, се разревах в банята като ненормална. Защото цяла година се бях вкопчила в едно изречение — „в дом да не ме даваш“ — а може би и тя самата се е страхувала не толкова от дом, колкото да не я изоставим без да я погледнем.

Накрая аз звъннах. Аз, не Иво. Отидохме двамата, видяхме мястото. Не е хотел, не е и ужасът, който си представях. Мирише на лекарства и манджа, има хора в колички, има и една баба, дето се смееше на телевизора. Подписах документите с ръка, дето трепереше.

В деня, в който я настанихме, майка ми беше спокойна. Даже ме попита: „Кога ще дойде мама да ме вземе?“

Казах ѝ: „Скоро, мамо“, и това сигурно беше най-гадната лъжа в живота ми. Или най-милостивата, не знам.

Сега ходя през ден. Нося ѝ крем, банани, нощница. Понякога ме познава, понякога не. Пламен започна да връща парите на Иво на части. У дома е по-тихо. Мартин пак спи спокойно. И точно това ме убива най-много — че ми олекна.

Та това е. Олекна ми, а се чувствам и като предател. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да удържите обещанието докрай, или щяхте да пуснете човека, колкото и да боли?