След инсулта на мама останах майка на брат ми и сестра ми, а накрая не знам дали изобщо простих на баща ми

„Къде е баща ти, бе, Деси?“, изсъска леля Таня в коридора на „Пирогов“, а аз само я гледах. Мама беше вътре след инсулт, брат ми Крис плачеше на един пластмасов стол, малката Ива беше заспала в скута ми, а баща ми не вдигаше телефона. Буквално не вдигаше. Само даваше свободно и после нищо.

Бях на седемнайсет. До преди два дни се карах с мама за едни дънки от мола в „Сердика“, а после изведнъж сестрата ми бута някакви листове да подписвам, защото „трябва близък“. Аз й викам: „Ама аз съм дете.“ Тя ме погледна такова… „В момента ти си тук.“ И това беше.

Мама оцеля, слава Богу, ама не беше същата. Дясната й ръка почти не я движеше, говорът й беше бавен, лесно се объркваше. Изписаха я след време и я прибрахме в нашия двустаен в „Люлин“. Оттам нататък всичко падна върху мен. Не на приказки, реално.

Сутрин ставах в 5:45. Слагах чай на мама, мачках й хапчетата, после будех Крис за училище и Ива за градина. Ако баща ми беше вкъщи, спеше. Ако не беше вкъщи, още по-зле, защото поне нямаше на кого да се развикам. Следобед тичах до аптеката, до личната лекарка, до социалните в „Красна поляна“, после обратно да готвя. Леща, картофи, понякога пиле, ако имахме. Пералнята въртеше почти всяка вечер. Учех между две тенджери.

Класната ми един ден каза: „Деси, така не може, имаш отсъствия.“ Аз й отвърнах: „Добре, госпожо, вие ще дойдете ли да ми вдигате майка ми до тоалетната?“ После ме хвана срам, ама и яд ме хвана. Все едно някой изобщо разбираше.

Баща ми, Пламен, работеше уж в склад до Божурище. Казвам уж, защото ту беше на смени, ту не му били платили, ту го съкратили, ту пак почнал. Носеше някакви пари, ама нередовно. Стоеше на масата, ядеше и мълчеше. Аз не издържах една вечер и му казах:

„Ти изобщо виждаш ли какво става в тая къща?“

Той вдигна рамене. „Правя каквото мога.“

„Какво точно? Кажи ми едно нещо.“

„Не ми говори така.“

„Как да ти говоря? Аз не съм ти жена, че да ти нося всичко на гърба.“

Тогава той стана и ми удари шамар. Само един. Не ме е бил преди. Мама почна да плаче от леглото и да казва нещо неразбрано, Ива пищеше, Крис се хвърли между нас. И аз в този момент реших, че като стана на осемнайсет, изчезвам.

Само че не изчезнах.

Завърших някак си. Не кандидатствах където исках. Мечтаех за ТУ-София, ама записах задочно в Свищов по-късно и после и това замразих. Почнах работа в една баничарница до Западен парк, после като касиерка в „Фантастико“. Парите отиваха вкъщи. Крис тръгна с кофти компании, трябваше и него да следя. Ива беше още малка и все се лепеше за мен: „Деси, ти ще ме вземеш ли от градина? Деси, ти ще дойдеш ли на тържеството?“ Не „мамо“. „Деси“.

Имаше моменти, в които мразех всички. После ме хващаше вина. Мама какво е виновна? Тя преди това бачкаше в шивашки цех в „Надежда“, прибираше се капнала и пак ни готвеше. И тя не си е поръчала инсулт. Баща ми… за него тогава нямах никакво оправдание.

После обаче излезе друго.

Една събота звънна някаква жена. „Търся Пламен.“ Казах, че го няма. Тя замълча и после: „Аз съм от хосписа в Банкя. Майка му е много зле. Не е идвал от три дни.“ Аз изтръпнах. Ние дори не знаехме, че баба ми е в хоспис. Баща ми ни беше казал преди година, че е при братовчедка в Перник.

Като се прибра, направо го нападнах. „Ти луд ли си? Ние тука едва дишаме, а ти плащаш хоспис тайно?“

Той седна и за първи път го видях да се срива. Истински. Не театър. Само повтори: „Не исках да знаете.“

Оказа се, че баба ми е с деменция от доста време. Преди мама да получи инсулта, баща ми тайно я гледал по болници и по кризи, защото била агресивна, палела печката, губела се. Взели я в хоспис, защото вече нямало как. Плащал с бързи кредити и каквото изкара. Затова ги нямаше парите, затова телефонът му все „даваше свободно“, защото говорел с лекари, с управителя, с някакви кредитни. И мълчал, защото мама не искала баба ми обратно в живота ни. Имали ужасни отношения, за които аз не знаех половината. Постоянни унижения, обиди, че мама била „пришълка от Плевен“ и не ставала за нищо. Мама само ме гледаше от леглото и плачеше. После с мъка каза: „Вярно е.“

Тогава се обърках тотално. Значи той не е бил по кръчми и по жени, както си мислехме. Ама това оправя ли нещо? Не знам. Защото пак ме беше оставил аз да ставам майка на всички. Пак не беше казал истината. Пак беше решил сам и после ние да се оправяме.

След време баба ми почина. Остана една гарсониера в „Обеля“. И тук стана нов цирк. Леля Таня, сестрата на баща ми, изскочи за наследство. Вика: „Пламен не се е грижил сам, аз също съм давала.“ Баща ми вика: „Кога си давала?“ Аз стоях между тях с папка документи и ми се гадеше. Тази гарсониера можеше да ни спаси — да преместим мама на по-удобно място или да я отдадем под наем за рехабилитация. А те се дърпаха като на пазар.

Накрая продадоха имота и парите се разделиха. Баща ми покри част от кредитите, купи на мама проходилка и направихме ремонт на банята. Аз очаквах поне да каже: „Извинявай.“ Не го каза. Само една вечер, докато белех ябълки, ми подаде плик с пари и каза: „Запиши нещо, ако искаш. Не стой заради нас.“ Направо побеснях.

„Сега ли се сети?“

„По-добре сега, отколкото никога.“

„На мен ми мина животът, тате.“

Той нищо не каза. Само стана и излезе на терасата да пуши.

Крис после завърши и замина за Германия. Ива вече е студентка във Велико Търново и понякога ми вика: „Ти си ми повече майка от мама.“ Уж е мило, ама мене това ме реже. Мама е жива, просто така се наредиха нещата. Аз сега съм на трийсет и две, работя в офис на куриерска фирма в София, имам някакъв мой живот, ама като чуя нощем телефон, още подскачам. Все чакам пак нещо да се стовари.

За баща ми… не мога да кажа, че съм му простила напълно. И не мога да кажа, че го мразя. Видях, че и той е газил в калта, само че по негов тъп, мълчалив начин. Но моето си остава мое — никой няма да ми върне ония години, в които бях на седемнайсет и вместо да мисля за изпращане и кандидатстване, броях памперси за възрастни и пари за лекарства.

Обичам семейството си, да. Само че понякога ми иде да крещя от това колко ми струваше тая обич. Вие как щяхте да постъпите на мое място — щяхте ли да останете, или да си тръгнете и да оставите другите да се оправят?