След години мълчание майка ми звънна и каза „да се видим“ — а аз не знаех дали още искам прошка, или просто най-после да се предпазя

„Ако пак ще ми говориш все едно аз съм ти провалила живота, по-добре да затварям.“ Това ми каза майка ми още в първите две минути по телефона, след като не бяхме говорили нормално почти три години.

И аз, вместо да си замълча, веднага се запалих:
– Аз ли? Ти ми звъниш след толкова време и пак започваш така.
– Защото те познавам – каза ми. – Все аз съм ти виновна.

Затворих. После цял следобед не можах да се успокоя. Бях на работа в една счетоводна кантора в Пловдив, уж гледах таблици, а ръцете ми трепереха. Колежката до мен ме попита добре ли съм, а аз казах „да“, колкото да не обяснявам.

Истината е, че отдавна не бях спокойна по тази тема. Само си въобразявах, че съм приключила. След последния ни голям скандал, когато тя ми каза, че съм неблагодарна и че съм я изоставила, аз спрях да й ходя. Не напълно, но започнах да намирам поводи – работа, детето, болки в кръста, нямам кола, няма кой да го вземе от училище. Все нещо. Тя е в Стара Загора, аз съм в Пловдив, не е другият край на света, но и не е до блока.

Само че и аз не бях права. Имаше моменти, в които не вдигах нарочно. Като видя „майка“ на екрана и ако съм по-изморена, просто оставях телефона. После пишех „не можах да говоря“. Понякога можех. Просто не исках пак да слушам как едно време тя сама ме е гледала, как заради мен не е приела друга работа, как сега аз съм длъжна поне да я уважавам. От нейната гледна точка сигурно е вярно. От моята – всеки разговор свършваше така, че пак се чувствах на 16.

Проблемът уж тръгна от грижите за баба ми, нейната майка. Когато баба се залежа, основно аз ходех по лекари, изследвания, рецепти, чакане пред ДКЦ, купуване на памперси от аптеката. Майка ми работеше тогава още в шивашки цех и казваше, че няма как да отсъства. Аз бях на свободен график и поемах повече. Но с времето започнах да го натяквам. Това също е вярно. Като се чуем, все се изплъзваше нещо от сорта: „Е, аз нали пак бях по болниците“. И тя също не мълчеше: „Като си решила да помагаш, не го вади като фактура.“ Така се трупаше.

После баба почина. И тогава изплува апартаментът. Малък панел в Стара Загора, в който майка ми живееше от години с баба. Аз изобщо не исках нищо да делим веднага, но мъжът ми тогава настояваше да си изясня нещата, защото имам право на част. Аз не бях добре, бях прясно разделена, с дете в първи клас, на квартира и с два кредита. И направих най-глупавото – вместо да седна спокойно с майка ми, отидох при адвокат да питам какво ми се полага.

Тя разбра от леля ми.

Това й дойде като шамар. И честно казано, разбирам я. Само че и тя не знае какво беше при мен тогава. Бившият ми не плащаше редовно издръжката, наемът ми скочи, а аз се срамувах да кажа колко съм закъсала. Пред майка ми винаги съм се правела на оправна, защото не понасях да чуя „казвах ти аз“. Вместо да й кажа „страх ме е“, аз тръгнах по документи.

Оттам вече всичко стана грозно. Тя ми каза:
– Докато съм жива, ще ме чакаш да умра ли?
Аз й отвърнах:
– Не чакам да умреш, опитвам се да оцелея.
Тя плака. Аз също, но след като си тръгнах.

Мина време. Видяхме се на една задушница, говорихме си все едно сме познати. После пак тишина. Само по празници по едно „Честито“. И ето че миналата седмица ми звънна. Оказа се, че е в болница за изследвания, нищо фатално, но й открили проблем със сърцето и лекарят й казал да намали стреса. И тя решила, че това значи да ми се обади.

Срещнахме се пред едно кафе до болницата. Като я видях, ми стана криво. Беше отслабнала, ръцете й трепереха леко. Седнахме и първите десет минути говорихме глупости – за времето, за цените, за автобуса.

После тя каза:
– Не те потърсих за апартамента.
Аз веднага се напрегнах:
– Не съм дошла за това.
– Знам – каза. – Ама ти така ме гледаш.

И тогава ми излезе всичко:
– Защото не знам как да те гледам. Все едно каквото и да кажа, ще го обърнеш, че съм користна или лоша.
– А ти знаеш ли аз как се почувствах, като разбрах, че си ходила при адвокат? – каза тя. – Все едно си ми чужда.
– А знаеш ли аз как се почувствах, когато баба беше на легло, а ти ми викаше, че драматизирам? Или когато се разделих и ти ми каза, че сама съм си го направила?

Тя замълча. После каза нещо, което не очаквах:
– Не знаех, че си толкова зле с парите тогава.
– Защото не попита – казах.
– Ти и нямаше да кажеш.
– Да, нямаше – признах.

Това беше може би най-нормалното нещо между нас от години. Не че се прегърнахме и всичко се оправи. Напротив. След малко пак се скарахме. Тя каза, че детето ми почти не я познава заради мен. Аз й казах, че и тя не е направила особен опит. Тя каза, че не е искала да се натрапва. Аз й казах, че това е удобно обяснение.

Но по едно време тя просто въздъхна и каза:
– Не знам как да говоря с теб, без да се пазя.
И това ме удари много, защото аз точно това усещам от години.

Казах й:
– И аз не знам как да говоря с теб, без да очаквам да ме нараниш.
Тя не се разплака, аз също не. Просто седяхме. После тя попита дали може поне да се вижда с детето в Пловдив, без да говорим за имоти и стари работи всеки път. Казах, че може, но бавно. Че не искам пак да влизаме в същото. Тя кимна, обаче добави:
– Само не ме наказвай до живот.

Оттогава не спирам да мисля за това. Аз исках някакво извинение, по-ясно, по-човешко. Тя сигурно е искала от мен същото. Вместо това и двете стоим нащрек и чакаме другата да сбърка първа. И май точно от това най-много се изморих – че уж искам помирение, а в същото време още стискам обидата, защото ме пази.

Не знам дали наистина е възможно да се оправят отношения след толкова години дребни рани, казани думи и премълчани неща. Но май за първи път поне си казахме част от истината. Вие как мислите – може ли истинско сближаване след дълго емоционално нараняване, или в един момент човек просто трябва да пази себе си?