Когато разбрах, че пак съм на второ място между миналото и сегашния ни живот

„Ти пак ли си пращал пари на майка си?“ Това излезе от мен още на вратата, защото видях известието от банката на таблета. Не съм му ровила нарочно, просто дъщеря ни гледаше клипчета и на екрана изскочи превод: 1800 лева към Райка Димитрова.

Мъжът ми Иво даже не отрече.

„Да, пратих. И преди да почнеш — спешно беше.“

„Спешно? Ние чакаме вноската за кредита, Иво. Буквално чакаме. А ти пращаш 1800 лева без дума?“

Той хвърли ключовете на шкафа и каза: „Не са за нея, за ремонта са. В Плевен пак е протекло.“

Само че аз вече бях кипнала. Защото това „пак“ не беше само за теча. Откакто се оженихме, все нещо има в Плевен — покрив, дограма, лекарства, съседка да се плати, дърва, нотариус, кабелна, едно, друго. А ние сме в София с едно дете, двустаен под наем до преди година, сега ипотека в „Люлин“, детската градина, сметки, моите майка и баща също не са милионери, ама аз не тегля от общите пари тайно.

Казах му: „Не е въпросът за майка ти. Въпросът е, че аз съм последна, разбра ли? Все нещо от преди мен идва първо.“

Той се обърна рязко: „От преди теб? Това ми е майка, не бивша приятелка.“

Тук вече стана грозно. Дъщеря ни беше в стаята и намалихме тон, но онова тихо каране е по-лошо. Режеш с нож.

„Не ми извъртай думите“ — казах му. „Говоря за това, че все едно нашият живот е след всичко останало. Винаги.“

Той седна на стола и само повтори: „Спешно беше.“

После излезе, уж до магазина. Не се върна два часа. Аз през това време звъннах на свекърва ми. Не трябваше, знам. Ама звъннах.

„Райке, какъв е този ремонт за 1800 лева?“

Тя млъкна за секунда и после каза: „Не е твоя работа да ми държиш сметка.“

Направо ми притъмня. „Моя работа е, като са пари от семейството ми.“

Тя веднага: „Семейството му съм и аз.“

Ей това ме удари. Затворих. После тя върна обаждане на Иво, той се прибра още по-ядосан и ми каза: „Защо я тормозиш?“

„Аз я тормозя? Ти лъжеш, тя ми говори така, а аз да мълча?“

Тогава той изпусна нещо, дето не знаех. Брат му, Митко, имал запор от ЧСИ. Ако къщата в Плевен не се оправела и не се уредели някакъв документ, можело да тръгнат проблеми и за нея. Не разбрах веднага какви точно, защото Иво обясняваше накъсано, нервно, едно през друго. Само схванах, че майка му преди месеци подписала като поръчител за някакъв бус на Митко. Бусът го няма, вноските ги няма, а тя сега се чуди откъде да се спасява.

И тук за малко да омекна. Само че после питах: „Добре. И това от кога го знаеш?“

Той замълча.

„От кога, Иво?“

„От март.“

Беше август.

Не знам как не счупих нещо. „От март ме лъжеш в очите?“

„Не те лъжа, просто не ти казах.“

„О, супер, голяма разлика.“

Той тръгна да обяснява, че щял да го оправи сам, че аз съм щяла да се побъркам, че и без това съм била напрегната покрай работата. Това последното ме довърши. Все едно съм някакво дете и той решава кое мога да понеса.

На другия ден не си говорехме. Само най-нужното за детето. Вечерта обаче той ми остави на масата една папка. Вътре — банкови извлечения, някакви бележки, договор за потребителски кредит на негово име. Беше изтеглил 12 000 лева още пролетта.

Краката ми омекнаха.

Като се прибра, аз само вдигнах папката: „Това какво е?“

Той каза: „Това е как не съм пипал от нашите пари до сега. Плащах аз.“

И наистина. Виждаше се — вноски, преводи, кеш тегления. Тия 1800 лева явно бяха първите, които беше взел от общата сметка. Само че това не ми донесе спокойствие. Даже стана по-зле. Значи месеци наред е живял в някаква паралелна криза и аз нищо не знам.

После излезе още едно. Не само заради майка си го е направил. Ако тя загубела къщата, брат му щял да я натисне да се премести при нас „за малко“. Райка от години го повтаря това „за малко“ и аз знам какво значи. Иво не искал това, защото знае, че аз няма да издържа. Значи уж ме пази, ама пак сам решава вместо мен.

Седнахме в кухнята като чужди хора. Казах му: „Ти разбираш ли, че аз не ревнувам от майка ти? Аз ревнувам от това, че ти винаги си верен на всички други, а с мен си честен само ако те хвана.“

Той дълго мълча. После каза: „А ти разбираш ли, че ако я оставя, после цял живот ще съм виновен? Митко няма да помогне. Аз съм.“

И беше прав за едно — той наистина е този, който винаги поема. На работа, вкъщи, за майка си, за брат си. Само че аз вече не знам това добрина ли е, или начин всички да го използват, а той да очаква аз да понасям последствията тихо.

Най-гадното беше три дни по-късно, когато свекърва ми ми се обади и каза съвсем нормално: „Аз не съм искала от него да тегли кредит. Той сам реши. Не искам да ви развалям семейството.“ И звучеше искрено. После добави: „Но ако ти го караш да избира, няма да свърши добре.“

И това ме побърка пак. Защото аз не искам да избира между мен и майка си. Искам да не ме маха от уравнението.

Сега сме някак между нещата. Уговорихме се за всяка сума над 300 лева да говорим предварително. Кредитът още виси. Брат му не вдига на никого. Свекърва ми се сърди ту на мен, ту на него. А аз, честно, се чувствам гадно и заради това, че част от мен мисли: „Не ме интересува, оправяйте се“, и заради това, че знам колко жестоко звучи.

Не знам дали прекалявам, или просто най-после ми писна да съм разумната. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли приели, че човек може да е добър син и лош партньор в един и същи момент, или това вече е червена линия?