Продадох апартамента на баща, когото никога не бях виждала, и дадох част от парите на майка ми, въпреки че тя цял живот криеше истината

„И аз имам дял в тоя апартамент, да знаеш.“

Това ми каза майка ми, докато още държах плика от нотариуса и даже не бях седнала. Гледах я и не можех да схвана кое точно ме удари по-силно — че баща ми е съществувал, или че тя вече си иска пари от него чрез мен.

„Какъв дял, мамо? Какъв апартамент? Какъв баща изобщо?“

Тя само седна на стола, оправи си жилетката и каза: „Не ми говори така. Аз съм те гледала сама. Ако не бях аз, нямаше да има на кого да остави каквото и да е.“

На 34 съм. Цял живот съм израснала с версията, че баща ми е „една грешка“, човек, който не е искал да ме признае, и че няма смисъл да се рови. Като дете съм питала. После спрях. В нашия вход в „Надежда“ всички знаеха, че сме само двете. Майка ми работеше какво ли не — шивашки цех, после в закусвалня до пазара, после чистеше по офиси. Не ни е било лесно, това е факт. Не съм гладувала, ама всичко беше смятано. Екскурзии — не. Нови маратонки — на намаление. Частни уроци — само ако някоя съседка помогне.

И изведнъж миналата седмица ми звъни непозната жена.

„Търся Марта Георгиева. Обаждам се от кантората на нотариус Василев. Става дума за наследство.“

Помислих, че е измама. После отидох. Не беше измама.

Баща ми се казвал Димитър Павлов. Починал преди два месеца. Не е имал други деца, не е бил женен към момента на смъртта, и по документи аз съм единствен наследник. Апартамент в „Люлин 7“, стар панел, двустаен, нищо луксозно, но пак е имот в София. И малко спестявания, които почти били изядени от болници и лекарства.

Излязох от кантората и направо отидох при майка ми.

„Ти знаела ли си?“

Тя ме погледна така, че още ми е пред очите.

„Знаех, че е жив доскоро.“

„Доскоро?!“

„Марта, не викай.“

„Няма да викам ли? Цял живот ме лъжеш!“

Тогава избухнах. Казах й неща, които не трябваше. Че ми е откраднала половината живот. Че ме е направила на глупачка. Че е решила вместо мен кой ми е баща. Тя трепереше, но и тя не мълча.

„Да, аз реших. Щото когато бях бременна, той ми каза да махна детето. После се върна, после пак изчезна. Ти какво искаше, да те водя при човек, който днес те иска, утре не?“

„Поне да знам кой е!“

„За какво? За да чакаш пред блока му ли?“

Това ме довърши. Обаче след два дни леля ми Снежа, сестра на майка ми, ми звънна тайно.

„Ела на кафе, да ти кажа нещо, преди съвсем да се изпокарате.“

Отидох. И там излезе друго.

Оказа се, че баща ми не просто е знаел за мен. Когато съм била на шест, е дошъл при нас. Искал е да ме вижда. Носил е плик с пари, не знам колко. Майка ми го е изгонила. После пак е идвал. Имал е връзка с друга жена, някакви драми, пиел е тогава, не бил стабилен. Но явно не е било черно-бяло, както ми го беше представяла.

Прибрах се и й казах направо:

„Леля Снежа ми каза, че е идвал.“

Майка ми пребледня.

„Много й знае устата на нея.“

„Вярно ли е?“

Тя мълча. После каза:

„Да, идваше. И аз не го пусках.“

„Защо?“

„Щото като дойде първия път, беше пил. Щото втория път ми каза, че жена му не знаела. Щото третия път предложи да ти плаща, ама тихо, без да се разбира. Все едно си някакъв срам. Това ли искаше?“

Не знаех какво искам. Само седях. После тя каза нещо, дето не го бях чувала никога:

„Когато беше на осем, ти направи бронхопневмония. Бяхме в Пирогов. Нямах пари. Обадих му се. Дойде. Плати лекарствата. После пак изчезна. Това ми беше достатъчно. Реших, че няма да те мотае.“

Тук вече ми се обърка всичко. Хем я разбирах, хем ми идваше да й тръшна вратата. Защото да, може да го е пазила от мен, ама и мен ме е пазила от него… или поне тя така го вижда. Само че това пак е решение без мен.

След това намерих в плика от нотариуса и едно писмо. Не беше драматично, две страници на ръка. Писал, че съжалявал. Че след години разбрал, че майка ми е права да не му вярва. Че следял отдалеч как раста чрез общи познати. Че когато събрал смелост, вече било късно и го било срам. Че апартаментът е единственото, което може да остави.

Много удобно, нали. Умира и оставя имот, и аз трябва да сглобя целия човек от чужди версии.

Тогава майка ми пак подхвана за парите.

„Не ти искам всичко. Но и аз съм дала живота си за тебе. Ако имаше баща до теб, нямаше да работя на три места. Нямаше да продам златото на баба ти. Нямаше да живеем така.“

„Това не ти дава право на наследство.“

„По закон сигурно не. По човешки — да.“

Ей това ме вбеси. Все едно пак натиска на вина. Само че и не беше съвсем неправа. Тя наистина ме е гледала сама. Не ми е лесно да го кажа, защото съм й бясна, ама е така.

Апартаментът се оказа с течове, стари мебели, наследници нямаше, но имаше неплатени сметки и един съсед, който ми обясняваше как баща ми последната година едва слизал до магазина. Влязох вътре и ми стана гадно. На масата още имаше лекарства, календар от аптека и една снимка на мен от абитуриентския бал. Не знам откъде я е имал.

Продадох го след няколко месеца. Не за кой знае какви пари, но пак бяха много за мен. Изчистих задълженията, заделих за себе си, за кредита ми, и дадох на майка ми част.

Не половината. Не както тя искаше в началото. Дадох й сума, с която да си оправи зъбите и да смени дограмата, че от години все отлага. Като й преведох парите, тя само каза: „Не съм ги искала ей така.“

Аз й отвърнах: „Знам. Ама не ги получаваш, защото си права. Получаваш ги, защото не мога да живея все едно всичко е било само черно или само бяло.“

Оттогава си говорим, ама не както преди. Има едно нещо между нас, дето стои. Понякога я гледам как ми прави супа, както винаги, и ми иде да я прегърна. После се сещам, че 34 години не е могла да ми каже името на баща ми, и пак ми става студено.

Не знам дали постъпих правилно. Парите няма да върнат нищо, ама и не можех да се направя, че тя няма никакво място в тая история. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да дадете част на майката, която ви е отгледала сама, въпреки че е крила такава истина?