Когато разбрах за апартамента, който мъжът ми купуваше тайно от нас

„Ти нормален ли си?“ — това му изкрещях на стълбите пред блока, без изобщо да ме интересува, че съседката от третия е отворила вратата и слуша.

Петър стоеше с една синя папка в ръка и само повтаряше: „Прибери се вътре, Мира, ще събудиш детето.“

„Какво да се прибирам? Да се прибера в квартирата, за която аз плащам тока, детската, храната и половината наем, докато ти си тръгнал да купуваш апартамент без да ми кажеш?“

Това го казах вече толкова силно, че и комшийката се прибра. Явно и на нея й стана неудобно.

Всичко тръгна от едно обаждане. Бях на работа в счетоводната къща в „Люлин“, където съм на договор, нищо особено. Звъни ми жена и вика: „Добър ден, госпожа Петрова, обаждаме се от агенция за недвижими имоти във връзка с огледа в събота. Удобен ли е часът в 11:30?“

Казах й, че има грешка.

Тя замълча и после: „За апартамента в „Обеля“, двустаен, с одобрен банков кредит… господин Петър Петров не ви ли е казал?“

Не знам как не изпуснах телефона.

Вечерта го чаках. Не му писах, не звънях. Само сложих децата да ядат, изкъпах малкия, и седнах на масата с телефона пред мен. Като влезе, още от вратата разбра.

„Кой ти каза?“ — това беше първото му.

Не „какво е станало“, не „извинявай“, а „кой ти каза“.

Аз направо му подадох телефона.

Той седна и каза: „Щях да ти кажа.“

„Кога, бе, Петре? Като подпишеш? Като се нанесеш сам? Или като почнат да ти дърпат вноските?“

Тогава той се ядоса: „Не съм купил за себе си, за нас е. Омръзна ми да се местим под наем през две години като цигани с кашоните. Не искам децата да растат така.“

Това ме жегна, защото и аз го искам. Само че от една година му повтарям, че нямаме въздух. Голямата е в пети клас, тръгна на уроци по английски, малкият постоянно боледува, майка ми е в Плевен сама след инсулта и аз ходя през седмица. Аз от два месеца не съм си купувала яке, а той ми говори за кредит.

„С какви пари?“ — го питам.

И тогава извади папката.

Беше теглил потребителски кредит преди осем месеца за самоучастието. Осем месеца. И го е крил. От мен. Вноските ги е плащал от парите, които уж даваше на неговите за лекарства на баща му.

Аз направо седнах.

„Ти и за баща си ли ме излъга?“

Той каза: „Не съм те излъгал точно… баща ми има нужда, ама не всеки месец толкова. Допълвах. Исках първо да стане сигурно, после да ти кажа.“

Тук вече избухнах. Не помня всичко какво съм наговорила. Че е като баща си, дето все „знае по-добре“. Че не съм му мебел. Че ако иска сам да решава, да си живее сам.

Той също не мълча. Каза ми: „На теб ако чаках, още десет години щяхме да сме под наем. Все нещо има — майка ти, децата, сметките, страховете ти.“

Много ме заболя това „страховете ти“. Защото да, страх ме е. Мен ако питате, човек в България като вземе ипотека, все едно си връзва камък за врата и се моли да не го съкратят. Особено с две деца.

Два дни не си говорихме като хората. Само за необходимото. После свекърва ми ми звъни и вика: „Мира, не го мъчи толкова момчето. То за вас го прави.“

Направо побеснях. „Значи и вие знаете?“

И се оказа, че знаят. Неговите родители, сестра му, дори кумът му бил ходил на оглед. Само аз не.

Това беше най-унизителното. Все едно всички са решили, че съм проблемът. Че аз съм тая, дето ще развали плана.

Отидох при нотариуса в деня на сделката, без да му кажа. Не можех да стоя вкъщи и да чакам. Стоях отвън като ненормална. Петър като ме видя, пребледня.

„Какво правиш тук?“

„Дойдох да видя как ме изключвате официално.“

Тогава за първи път не ми се развика. Само каза тихо: „Не си изключена.“

И там излезе другото.

Апартаментът не бил на негово име. Бил на името на дъщеря ни Виктория.

Аз изобщо не разбрах в първия момент. Гледах го и викам: „Какво?“

Той каза: „На нейно име е, с право на ползване после. Исках поне тя да има нещо сигурно. Ако с мен стане нещо, ако пак остана без работа, ако…“

Петър преди две години го съкратиха от една фирма в „Божурище“. Три месеца беше като сянка. Аз тогава го държах, каквото можах. После почна работа в склад и оттогава е друг човек — все смята, все стиска, все говори как сме закъснели, как нямаме нищо наше.

Но това не беше всичко.

На връщане от нотариуса в колата ми каза: „Има още нещо. Не ти казах, защото знаех, че ще ме спреш.“

Аз вече направо се разтреперих.

Баща му наистина е болен, но не чак толкова. Истината била, че неговите са затънали заради сестра му. Мъжът й направил някакви дългове, бързи кредити, глупости. Петър от месеци помагал и на тях, и същевременно събирал за самоучастие. И понеже ме знае как реагирам на това да издържаме всички, решил, че ако ми каже цялата каша, аз ще настоявам първо да оправяме родата, а не нашите деца.

„Не можех повече да живея така, Мира. Все на ръба. Все някой чака нещо от нас. Исках поне едно нещо да направя докрай.“

И ето тука се счупих, защото го разбрах… и пак не го оправдах. Да искаш дом за децата е нормално. Да те е страх от наеми, от хазяи, от уволнения — и това е нормално. Само че как се гради сигурност с лъжи? Как да спя до човек, дето осем месеца ми говори едно, а прави друго?

Прибрахме се, седнахме в кухнята и за първи път от много време говорихме без крясъци. Аз му казах: „Не ме е яд само за кредита. Яд ме е, че си решил вместо мен какво мога да понеса.“

Той каза: „А мен ме е яд, че все като стане трудно, говорим само какво не може.“

Сега сме в някакво средно положение. Сделката мина. Апартаментът го има. Още сме под наем, защото трябва ремонт и пари няма. Аз още не съм казала на Виктория. Не знам и кога. На Петър не му вярвам както преди, това е истината. Ама и като го гледам как всяка вечер смята плочки, дограма, вноски и училищни разходи на тетрадка от „Фантастико“, виждам, че не го е правил от алчност. Правил го е от паника. Само че паниката му мина през мен и децата.

И сега се чудя кое е по-важно — че се е опитал да ни осигури нещо, или че го е направил зад гърба ми. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали и опитали да върнете доверието, или това вече е прекрачване, което не се забравя?