Когато майка ми каза пред всички, че „пак си измислям“, а аз разбрах какво всъщност е крила

„Стига с тия глупости, Гергана, пак ли ще се правиш на неразбрана?“ Това ми го каза майка ми на масата, пред вуйчо ми, вуйна ми, братовчедите, всички. Бяхме се събрали у баба в „Люлин“ за рождения ѝ ден и само защото отказах да облека сакото, което майка ми ми беше донесла „да изглеждам по-човешки“, всичко гръмна.

Казах ѝ: „Няма да го облека. Не съм на интервю в банка.“
Тя веднага: „Е, ако беше ходила на интервюта като хората, можеше и да не висиш на граждански договори.“

И аз направо изтрещях. Работя, между другото. Не съм безделница. Правя дизайни за един онлайн магазин и почасово в едно студио до „Красно село“. Да, не е държавна работа, не е „сигурно“, не е в офис с бадж, ама е работа. Само че вкъщи това никога не се броеше. Ако не си като хората — осигуровки, кредит, брак, дете — значи нещо не ти е наред.

„Ти никога не ме виждаш каквато съм“, ѝ казах. „Все едно през цялото време говориш с някакъв човек, който си измисляш.“
Тя се изсмя, ама от онова нервното. „Аз много добре виждам каква си. Проблемът е, че ти искаш всички да ти ръкопляскат за това.“

След това настана едно такова мълчание. Само баба каза тихо: „Айде, стига на празника.“ Обаче аз вече не можех да спра. Изсипах всичко. Как от малка все ме сравняваше с брат ми — той подреден, той сериозен, той в Техническия, после в голяма фирма в Младост. А аз — „разсеяна“, „странна“, „объркана“. Как като си боядисах косата в червено, тя три дни не ми говори. Как като ѝ казах, че се изнасям с Мира, тя пред всички роднини обясняваше, че „живеем заради наема, не защото сме кой знае колко близки“.

Мира ми е най-близкият човек. Не знам защо и това трябваше да се крие и омаловажава. В нашето семейство все нещо се замита. Да не се излагаме. Да не говорят съседите. Да не чуе леля Сийка от входа.

Майка ми стана от масата и каза: „Щом толкова ти е тежко, кажи и останалото. Хайде. Кажи защо от две години не можеш да ме погледнеш нормално.“

И аз замръзнах. Защото имаше и друго. Преди две години, когато дядо почина, апартаментът в „Надежда“ остана на майка ми и на вуйчо ми. После изведнъж майка ми започна да ми повтаря как не може да ми помага, как едва свързва двата края, а в същото време разбраx от брат ми, че е дала 28 хиляди лева на него за самоучастие за жилище. На мен не ми каза. Нищо. Аз научих случайно.

Тогава я попитах, а тя ми вика: „На него му трябват за семейство. При теб всичко е временно.“ Тия думи ме удариха най-много. Все едно аз съм някаква временна. Някакъв проект, дето няма да стане.

На масата вече всички гледаха в чиниите. Брат ми каза: „Айде сега, защо ме намесваш?“
„Защото си вътре“, му казах. „Ти знаеше и мълча.“
Той се ядоса: „Аз ли да ти казвам какво прави майка ни с нейните пари?“

И тук дойде нещото, което не очаквах.

Майка ми извади от чантата едни смачкани листове. Хвърли ги пред мен. От УМБАЛ „Св. Анна“. Изследвания, епикриза, рецепти. И каза: „Не бяха нейни пари. Бяха за лечението ти.“

Аз нищо не разбрах. Погледнах датите. Бяха отпреди три години, когато припаднах два пъти за месец и после обикаляхме по лекари. Тогава уж всичко беше от стрес, от недояждане, от претоварване. Тя продължи: „Имаха съмнение за нещо по-сериозно. Аз заделих пари, да имаш, ако се стигне до операция и частно. Не ти казах, защото щеше да се побъркаш. После нещата се разминаха. После баща ти остана без работа. После брат ти чакаше дете. Да, дадох му част от тях.“

Аз само я гледах. „Част?“
Вуйчо ми тогава се обади: „Гери, не са били 28 хиляди. На Краси даде 12. Останалите ги наля в заеми, лекарства на баба ти и…“
„И в дълговете на баща ти от хазарт“, казах аз, защото вече ми просветваше.

Майка ми не отрече. Само седна. Баба започна да плаче. Аз за баща ми знаех, че играе тото, понякога мачове, ама винаги са ми казвали, че е „по малко“. Оказа се, че изобщо не е било по малко. Бил взел бързи кредити на две места, после тя ги чистила, за да не разберем. За да не се изложим. За да не го срине пред нас. За да запази „семейството“.

„И мен какво точно ме пазеше?“ ѝ казах. „Че съм болна? Че татко залага? Че за теб брат ми е по-сигурната инвестиция?“
Тя каза: „Пазех те от това да не живееш със страха, с който аз живея. И да, на него помогнах за апартамент, защото при теб днес си тук, утре си другаде, днес е Мира, утре…“
„Кажи го“, викам. „Кажи, че не ми вярваш, защото не живея както ти е удобно.“
Тя ме погледна и каза нещо, дето още ми седи в главата: „Не е, че не те виждам. Може би точно това ми е проблемът. Виждам те и ме е страх, че ще те смачкат, защото не искаш да се нагодиш.“

И честно, тогава за пръв път не звучеше като обида. Звучеше… не знам. Криво, грешно, задушаващо, ама не съвсем от злоба.

После се прибрахме с Мира с метрото и аз цял път мълчах. Тя само каза: „Твоята майка не те приема така лесно, ама и ти все чакаш точно от нея печат, че си окей.“ И много ме вбеси, защото беше права. Аз уж съм над нещата, уж не ми пука, а всяка дума на майка ми ми влиза под кожата.

Оттогава не сме се сдобрили съвсем. Чухме се два пъти. Единия път ми прати буркани с лютеница по брат ми, което е толкова типично, че направо ми се дорева. Не „извинявай“, не „ела да говорим“, а буркани. Аз пък ѝ пратих по Еконт едни изследвания, които си пуснах наскоро, да види, че съм добре. Което също е някаква наша извратена форма на разговор.

Не знам още на какво да съм по-ядосана — че ме е лъгала, че ме е подценявала, че е крила за баща ми, или че половината неща ги е правила, защото по нейния си сбъркан начин е мислела, че ме пази. И най-гадното е, че пак стигам до същото — искам да ме разбере, а в същото време ми се иска просто да спра да чакам това от нея.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли търсили това да ви разберат най-близките, или бихте се дръпнали и живели както сте си, дори да останете „неразбрани“ у дома?