Когато майка ми поиска да ѝ прехвърля кредита, разбрах какво всъщност съм бил за нея

„Подпиши тук.“

Това бяха първите думи на майка ми, след като ме видя пред кардиологията в „Пирогов“. Не „добре че дойде“, не „уплаших се“. Направо ми тикна една прозрачна папка.

„Какво е това?“ я питам.

„Рефинансиране. Само временно. Аз сега не мога да работя, а вноската ми е 486 лева. Ако закъснея пак, ще стане лошо.“

Гледах я и честно казано ми причерня. Предния ден леля ми Дочка ми беше звъннала, че майка ми е в болница със сърцебиене и високо кръвно. Зарязах работа в склада до Божурище, качих се на автобуса от Люлин и дойдох като ненормален. И тя – документи.

„Мамо, ти сериозна ли си? Аз плащам наем в „Надежда“, гледам дете, имам и мой заем.“

Тя сви устни. „Е, нали си ми син.“

Точно това ме удари най-много. Тия думи. Защото „син“ бях, когато имаше да се носи хладилник, да се дадат пари, да се закара до ТЕЛК, до лична лекарка, до банката. Иначе с години – тишина.

Не сме били близки. Родителите ми се разделиха, като бях на девет. Аз останах при баща ми в Перник, щото майка ми тогава каза, че в гарсониерата ѝ в „Младост 3“ нямало място. После тя се омъжи за един Сашо от Дружба, после се разведоха, после пак заживя сама. По празници ми пишеше „ЧНГ, да си жив и здрав“. Толкова.

И сега изведнъж – „подпиши“.

Казах ѝ „не“ още там. Направо. Тя пребледня и вика: „Знаех си. За теб съм тежест.“

„Не ми го обръщай така. Не съм банкомат.“

„А баща ти като те настройваше срещу мен, беше хубаво, нали?“

Това вече ме запали. „Не ме е настройвал. Просто теб те нямаше.“

Тя се разплака, ама такова… ядосано. Медицинската сестра ни изгледа и каза да излезем навън.

Прибрах се бесен. Жена ми Ива ми каза да не взимам решение веднага. „Нещо не ми излиза цялата картина“, вика. Аз ѝ се сопнах, че каква картина, всичко е ясно. Класика – сетила се е за мен, щото ѝ трябват пари.

На другия ден обаче ми звънна не майка ми, а нотариус от „Граф Игнатиев“. Помислих, че е измама. Оказа се, че майка ми преди месец била направила завещание за апартамента в „Младост“ на мен.

И тук вече тотално се обърках.

Отидох при нея вечерта. Този път беше по-тиха. Казах ѝ: „Защо си го направила?“

Тя вдигна рамене. „Защото е нормално да остане за теб.“

„Нормално? След като цял живот не сме били…“ Не можах даже да довърша.

Тя ме прекъсна: „Апартаментът не е изплатен.“

Ето го номера, викам си.

Само че не беше точно това. Извади ми извлечение. Освен ипотеката имало и потребителски кредит. Не за екскурзии, не за глупости. За лечението на баба ми в частен хоспис в Горна баня миналата година, когато държавните места били пълни, а леля Дочка само обещавала, че ще помага. Майка ми продала злато, взела заем, после още един. Баба ми починала след три месеца.

„Защо не ми каза?“

„Защото тогава щеше пак да кажеш, че съм те потърсила за пари.“

И честно… беше права за това. Вероятно щях.

После излезе и друго. Баща ми, Бог да го прости, приживе ми беше казал, че майка ми сама не ме е искала. Сега тя ми каза, че две години е пращала издръжка, но той я връщал през вуйчо ми, за да няма „нейни пари“ в къщата. Не знам дали е сто процента вярно. Леля Дочка потвърди наполовина – имало някакви караници, пликове, върнати пари. Направо ми стана гадно. Защото мразя, когато умрели хора изведнъж се оказват други.

И пак не значи, че майка ми е невинна. Не е. И да е пращала пари, не е идвала на родителски срещи, на абитуриентския ми бал дойде за 20 минути, после каза, че ѝ станало неудобно. Когато Ива роди, майка ми изпрати 100 лева по „Еконт“ в плик и това беше.

Казах ѝ: „Добре, разбирам, че си затънала. Но защо трябва аз да поема всичко? Пак ли аз да оправям последствията?“

Тя ме погледна така… уморено. „Защото няма кой.“

„И когато аз нямах кой?“

Тогава млъкна.

След два дни леля Дочка ме извика на кафе до пазара в Младост. И там третият шамар. Майка ми не била просто болна и закъсала. Имала предложение да продаде апартамента, да изплати всичко и да иде под наем в по-малко жилище в „Дружба“, но отказвала. Защо? Щото искала „да остане нещо за детето“. Тоест за мен. И едновременно с това искала аз да поема кредита, за да не губи жилището сега.

Като го чух, направо побеснях. Това вече ми прозвуча не като майчина грижа, а като някаква сделка – да ми остави нещо един ден, срещу което аз сега да се вържа до ушите.

Отидох за последно и ѝ го казах в очите.

„Не искам апартамент срещу дълг. Не искам и завещание, ако върви с условие.“

Тя почна: „Значи предпочиташ да ме оставиш да ме изхвърлят?“

„Не. Предпочитам да продадеш, да си покриеш заемите и да живееш според възможностите си.“

„И на стари години по квартири?“

„По-добре по квартири, отколкото аз да вляза в същата дупка.“

Тогава тя ми каза нещо, което още ми звучи: „Ти не ми отказваш пари. Ти ми отказваш да съм ти майка поне веднъж както трябва.“

Чак тогава извиках: „Майка не се става с нотариус!“

Много грозно стана. Съседката ѝ даже излезе на площадката.

Накрая какво стана – не подписах. Намерих ѝ адвокатка през позната на Ива, пуснахме обявата през агенция, апартаментът се продаде след два месеца. Не за кой знае каква цена, но стигна да си затвори заемите. Аз ѝ помогнах с капаро за малък двустаен под наем в „Дружба 1“ и платих хамалите. Толкова. Повече не поех.

Оттогава ми говори хладно. Не сме се скарали официално, ама всичко е едно такова… служебно. „Как е детето“, „добре“, „пратих буркан лютеница“.

Понякога си мисля, че постъпих правилно. Понякога си мисля, че съм ѝ върнал старо с ново и просто съм чакал повод. И най-гадното е, че ако беше ме гушнала първо в болницата, а после ми беше казала истината, може би щях да реагирам съвсем другояче.

Не знам. Вие какво бихте направили на мое място – длъжен ли си да поемеш грижата за родител, който не те е гледал истински, или имаш право най-после да сложиш граница?