Ключовете на майка ми бяха в джоба на мъжа ми

„Какво правят ключовете на майка ми в теб?“ — това изкрещях още на вратата, пред блока в „Люлин“, и хората от входа направо се обърнаха.

Мъжът ми Ивайло стоеше до колата и не каза нищо две-три секунди. Само стисна ключодържателя в шепа. Познах го веднага — оня стария, с избелялото лъвче от морето в Китен. Майка ми си го държи от години.

„Надя, не тука“, ми каза тихо.

„Не тука ли? А къде? В апартамента на майка ми ли? В който аз разбрах, че си ходил, без да ми кажеш?“

Той вдигна рамене и само това ме вбеси повече.

Майка ми, Сийка, беше в болница в „Света Анна“ след втори инсулт. От три месеца аз се мотая между работа, детето, болницата и нейния апартамент в „Младост 3“. Работя в аптека, смените ми са ужасни, а синът ми Мартин е в трети клас. Ивайло е шофьор към една фирма за доставки, тръгва рано, прибира се късно. Последната година и без това бяхме като квартиранти. Говорим само за сметки, за бележки от училище и кой ще мине през „Фантастико“.

Но това с ключовете… Не беше дреболия.

„От кога ходиш там?“ го попитах.

„От два месеца.“

Чух как съседката от първия етаж си затвори по-тихо вратата, за да слуша. Направо ми притъмня.

„Два месеца?! И нищо не ми каза? Какво правиш там? Ровиш? Търсиш нотариалния акт? Или пък си решил нещо с брат ми зад гърба ми?“

Тук вече той избухна.

„Стига с тоя брат ти! Всичко ли е схема при вас? Може ли веднъж да спреш и да чуеш?“

Аз обаче не спрях. Защото имаше и друго. Преди седмица брат ми Светльо ми намекна, че Ивайло бил „много загрижен“ какво щяло да стане с апартамента на майка. А майка ми още е жива. Да, тежко е, да, лекарите не дават много надежди, но е жива. Това ме срина. И оттогава не го гледах нормално.

Качихме се горе и се почна. Мартин беше на английски, за щастие.

„Кажи ми истината“, рекох. „Имаш ли нещо с друга? Пари ли дължиш? Защо ходиш тайно в апартамента на майка ми?“

Ивайло седна на кухненския стол и си хвана челото.

„Имам дълг, да.“

Това го казваше все едно ми съобщава часа.

„Какъв дълг?“

„Бърз кредит.“

Аз направо се засмях, ама от нерви.

„Чудесно. Просто чудесно. И колко?“

„Осем хиляди и двеста.“

Седнах и аз. Краката ми омекнаха.

„За какво?“

Той мълча малко и каза: „За хазарт.“

Не му ударих шамар. Не знам защо. Само взех чашата от масата и я тръснах в мивката, та се счупи.

„Ти… ти си ненормален. Майка ми умира, аз плащам памперси, лекарства, рехабилитация, а ти играеш?“

„Играх. Спрях.“

„Кога? След като свършиха парите ли?“

Той не отговори.

Тогава вече в моята глава всичко беше ясно. Ходил е в апартамента, оглеждал е какво има, какво може да се продаде, дали да ме натиска да вземем нещо след това. Просто ми се сглоби отвратителна картина.

И точно тогава той каза нещо, което обърка всичко:

„Майка ти ми даде ключовете.“

„Не лъжи.“

„Преди инсулта. Още през февруари.“

„Защо на теб, а не на мен?“

Той ме погледна така, че ми стана гадно.

„Защото ти не и вдигаше.“

Ей това ме заби. Не че е точно така, ама… донякъде беше. Последните месеци преди да се влоши, майка ми звънеше по сто пъти за всяка дреболия — бойлерът, касовата бележка, съседът отгоре, пак било студено, пак я боляло. Аз все бях на работа, с Мартин, изморена, изнервена. Понякога й връщах обаждане чак вечер. Понякога забравях.

„Какво ти е казала?“

„Че има теч в банята и че не иска да те товари. После ме помоли да минавам, да плащам тока и водата през ePay, да й нося продукти, като не можеш. И да не ти казвам, защото щяла си пак да се обидиш, че те изкарва лоша дъщеря.“

Не знаех какво да кажа. Само че това не отменяше дълга. Не отменяше лъжите.

„А парите? Искал ли си от нея?“

„Не.“

„Кълни се.“

„Няма да се кълна като дете. Не съм искал.“

После отвори телефона си и ми показа преводи. Ток, вода, парно, лекарства от кварталната аптека в „Младост“. Някои плащания бяха от неговата карта. Малки суми, но ги имаше. И аз се усетих, че изобщо не съм се чудила кой ги плаща. Просто бях приела, че някак си стават нещата.

„Тогава защо крие?“

„Защото ако ти кажа за кредита, ще ме изгониш. Ако ти кажа и за майка ти, ще стане това, което стана.“

„То вече стана.“

Тук мислех, че това е най-лошото. Само че не беше.

На следващия ден отидох при майка ми. Беше по-добре, можеше да говори малко. Попитах я направо. Тя се разплака.

„Аз му казах да не ти казва“, прошепна. „Той не е лошо момче, Наде. Загази, ама… Не исках пак скандали.“

„Ти знаела ли си за кредита?“

Тя извърна очи. Това ми стигна.

Оказа се, че е знаела не просто за кредита. Дала му е 3 хиляди лева от спестяванията си миналата пролет. Пари, които пазеше „за черни дни“. Само че той не ми каза. Тя също не ми каза. И тези пари, естествено, не са стигнали, защото част от дълга вече е бил натрупан.

Като се прибрах, направо му хвърлих банковото извлечение, което тя ми беше дала.

„И това ли щеше да ми спестиш?“

Той пребледня.

„Щях да й ги върна.“

„С какво? С фишове от Еврофутбол ли?“

„Не съм стъпвал от месеци!“

„А преди това?“

Той тресна по масата. „Преди това бях затънал, ясно ли ти е? И не знаех как да изляза! Всеки ден се прибирах и си мислех как ще ти кажа, после те гледах как влачиш чанти за болницата и… млъквах.“

Пак не го оправдаваше. Само че и майка ми не ми излизаше от главата. Защо на него е казала, на мен не? После си отговорих сама и не ми хареса.

Най-гадното дойде от брат ми. Светльо се появи след два дни и заяви, че щом Ивайло е взимал пари от майка ни, трябвало това да се „уреди предварително“ при делбата. Аз го гледах и не вярвах.

„Майка ни е жива още!“ му викам.

„Жива е, ама да сме наясно“, каза той. „После да няма сърдити.“

Тогава разбрах и друго — той ровеше не защото го е грижа за майка ни, а защото от години чака тоя апартамент. А аз бях решила, че само Ивайло мисли за това.

Сега положението е такова: Ивайло се изнесе при неговата майка в „Обеля“. Не съм подала молба за развод още. Той започна допълнително вечерно каране за една куриерска фирма и ми прати първите 600 лева, за да върне на майка ми. Ходи и на някакви срещи за зависимости, поне така казва. Аз не знам доколко да вярвам. Знам само, че като Мартин пита „Тати кога ще се прибере?“, ми става лошо.

И все пак не мога да забравя, че докато аз се сърдех на майка ми, че ми звъни много, той е ходил да й сменя крушки, да й носи хляб и да й плаща сметките. И не мога да забравя и другото — че е лъгал, крил е и е взел пари от болна възрастна жена, която му е вярвала.

Честно, разкъсана съм. Не знам кое е по-голямо — предателството или това, че още ми се иска да му дам шанс. Вие какво бихте направили на мое място — може ли такова доверие изобщо да се върне?