Пропуснатият рожден ден на дъщеря ми и моментът, в който мъжът ми най-после видя какво причинява на семейството ни

„Пак ли при майка ти?“ Това буквално изкрещях в коридора, докато държах свещичките за тортата на дъщеря ни.

Иво вече си обувaше маратонките и даже не ме погледна както трябва.

„Само за малко. Казва, че бойлерът тече.“

„Днес Ники има рожден ден. Идват деца след половин час.“

„Ще се върна. Не почвай сега.“

Не знам кое ме вбеси повече — това „не почвай“ или че Ники беше в стаята и надуваше балони, все едно не чува нищо. Тя е на осем, не е бебе. Всичко разбира.

Свекърва ми Даниела живее в „Люлин“, ние сме в „Надежда“. Не е на село без транспорт. Не е сама, има съседи, има домоуправител, има и брат на Иво в Пловдив, дето много обича да дава акъл по телефона, ама за друго го няма. Само че при всяко нещо — крушка, сметка, някакъв майстор, болка в кръста, разправия в аптеката — звъни на Иво. И той тръгва. Все едно има сирена в главата му.

Имало е случаи да зареже вечеря, родителска среща на големия, даже веднъж ме остави сама в Пирогов с малкия, защото майка му се била „притеснила“ от шума в тръбите. Накрая се оказа, че съседът пускал пералня в 11 вечерта.

Тоя път обаче беше най-гадното.

Ники цял ден питаше: „Тати кога ще се върне?“ Аз звънях. Той не вдигаше. Писах му: „Децата чакат.“ Нищо. Дойдоха 11 деца, родители, шум, сокове, пица, подаръци, снимки. Аз се усмихвах като идиотка. Ники духна свещичките без баща си.

Като си тръгнаха всички, тя само ме попита: „Баба пак ли беше по-важна?“

Не знаех какво да кажа. Наистина не знаех.

Иво се прибра след 20:30 с една торбичка от „Фантастико“ и кукла, купена явно на бегом от някой магазин до блока на майка му. Ники вече беше по пижама и не искаше да го види.

Аз бях събрала чашите и направо му казах: „Махай се от очите ми.“

Той хвърли ключовете на шкафа и каза: „Добре, айде сега и ти. Там беше мазало.“

„Какво мазало? Бойлер ли гръмна? Наводнение? Линейка? Какво?“

И тогава каза нещо, което ме спря за две секунди.

„Паднала беше в банята.“

Замълчах. После пак тръгнах.

„И не можа ли да се обадиш? Едно съобщение? Едно изречение? Аз тук какво да обяснявам на детето?“

„Телефонът ми беше в колата.“

„Шест часа?“

Той ме гледаше все едно аз съм ненормалната. После изтърси: „Като стигнах, не беше само падане. Беше изпила и хапчета с ракия.“

Това вече не го очаквах.

Свекърва ми не е точно пиячка. Обича да се оплаква, да прави драми, да манипулира, според мен, ама такова нещо не бях чувала.

„Какви хапчета?“

„За кръвно и успокоителни. Не знам колко. Повикахме Бърза помощ.“

И аз вместо да омекна, направо избухнах още повече, защото ми се стори, че пак нещо ми се пробутва в последния момент.

„И пак аз излизам чудовището, нали? Пак аз, дето се ядосвам, че бащата на детето му го няма на рождения ден?“

„Не казвам това.“

„Не, ти никога не казваш. Ти просто тичаш при нея, а ние тук да се оправяме.“

Той седна на дивана и си хвана главата. За първи път го видях така не ядосан, а… скапан.

„Тя ми каза сутринта да мина. Аз отказах. Каза, че се оправя. После пак звънна. Не вдигнах. После съседката звънна от нейния телефон.“

„Иво, това не е нормално.“

„Знам.“

„Не, ти не знаеш. Защото това е от години. Не е от днес.“

И тогава почна да излиза цялата мръсотия. Че баща му ги е оставил, когато е бил на 12. Че майка му тогава месеци наред не ставала от леглото. Че той ходел до „Била“, плащал сметки на каса в Изипей, криел от брат си колко зле са нещата, и оттогава живее с усещането, че ако не тръгне веднага, ще стане нещо страшно.

Казах му: „Добре, ама сега ти правиш същото на нашите деца. Само че по друг начин.“

Това го удари. Видях го.

На другия ден отидох с него в „Люлин“, защото вече не ми пукаше дали ще изглеждам лоша. Даниела беше добре, само посинена и много обидена. Даже не каза „извинявай“ за рождения ден.

Каза: „Аз не съм искала да развалям празника.“

Аз й отвърнах: „Ама го развалихте.“

Иво веднага: „Милена, стига.“

Тогава тя заплака и каза: „Няма да ви преча повече. Ще умра сама, спокойно.“

Ето това го прави винаги. Само че за първи път Иво не отиде да я гали по главата.

Каза й: „Мамо, ще ти намерим човек да идва. Или ще говорим с брат ми да се включи с пари. Но аз няма да тръгвам всеки път. Имам деца.“

Тя го гледаше все едно не е нейният син.

После имаше ужасни седмици. Тя му звънеше по 17 пъти. Пращаше съобщения от сорта на „не ме търси повече“. После след два часа: „Купи ми хляб“. Той се тресеше, буквално. Започна да не спи. Един ден сам каза: „Май не мога да се оправя сам.“

Аз честно не вярвах, че ще го направи, но си записа час при психолог в една клиника до „Медицинска академия“. Ходи вече два месеца. Не е станал друг човек изведнъж, да не си мислите. Пак се подхлъзва, пак й вдига веднага понякога, пак ме дразни. Обаче за първи път каза на майка си: „Днес не мога.“ И не отиде. Светът не свърши.

Ники още му е сърдита за рождения ден. Направи й отделно малък празник в неделя, ходихме в Южния парк, но не се заличава така. И аз още не съм сигурна дали да му вярвам напълно, защото години наред бяхме втори. От друга страна, като видях колко е омотан с тая вина от дете… не знам. Не мога и него да изкарам звяр, не мога и нея. Ама и нас кой да ни пази?

Сега сме по средата на някакъв ремонт на отношенията, дето не знам дали ще стане. Аз още се паля, той още се паникьосва, майка му още натиска. Само че поне вече не се правим, че проблем няма.

Чудя се дали ако бях на негово място, и аз нямаше да съм същата каша. Вие какво бихте направили — бихте ли дали още шанс, ако човекът до вас най-после е признал проблема и е започнал да се лекува?