Изпуснах ли най-важното, докато гоних шанса на живота си

„Подписвай, щом толкова ти е важно“, каза Мира и бутна папката към мен по масата. После дръпна чашата си, сякаш и тя ѝ пречи. „Само не ми обяснявай пак, че го правиш за нас.“

Буквално така почна. Без въведение, без нищо. Беше вторник вечер, към десет и нещо. Аз се прибрах от офиса в „Младост“, тя беше седнала в кухнята в двустайния ни под наем в „Люлин“, а на масата стоеше договорът. Командировка в Германия за една година, с шанс после да ме преместят за постоянно в централата. Заплата, дето тука трудно ще я видя. Служебен апартамент там. Дневни. Всичко.

„Не почвай така“, ѝ казах. „Три години се блъскам за това. Ти знаеш.“

„Знам. Само че аз май три години живея с човек, който е тук само по документи.“

Това ме жегна. „Айде стига. Плащам наема, вноската за колата, помагам на вашите в Перник, като закъсат. Кое не е тук?“

Тя се изсмя, ама от тия нервните. „Парите ти са тук. Ти не си.“

И понеже съм си такъв, като ме натиснат, вместо да млъкна, почвам да доказвам. Изредих ѝ всичко — че началникът ми най-после е оценил труда ми, че такъв шанс не идва всеки ден, че ако сега откажа, после край. Казах ѝ и нещо грозно: „Някои хора цял живот си седят на едно място и после мрънкат, че нищо не им се е случило.“

Тя само ме погледна. „Това за мен ли беше?“

И тогава разбрах, че прекалих, ама вече беше казано.

Мира работи като логопед в 97-мо училище. Не взима кой знае какво, но децата я търсят, родителите ѝ звънят и в събота. Аз винаги съм го гледал малко… как да кажа… като нещо хубаво, ама не особено перспективно. Да, знам колко гадно звучи. Тогава още не си го признавах.

„Не е за теб“, излъгах. „Говоря принципно.“

„Ти винаги говориш принципно, само че все за себе си“, каза тя.

Скарахме се лошо. От тия скандали, дето говорят и двамата едновременно и накрая никой не знае от какво е почнало. Излязох да обиколя с колата, върнах се към полунощ и тя спеше на дивана. Или се правеше, не знам.

На сутринта тръгнах рано. В метрото гледах договора на телефона и си виках: това е. Подписвам. Само че към обяд ми звънна непознат номер.

„Господин Станев ли е? Обаждаме се от АГ „Шейново“. Посочен сте за контакт при спешност.“

Направо ми се подкосиха краката. Попитах какво става. Жената каза, че Мира е припаднала по време на преглед, вече е добре, да не се паникьосвам.

Отидох като ненормален. Тя седеше на едно легло, бледа, ядосана, с чанта в скута. Като ме видя, каза: „Не трябваше да идваш. Щях да си тръгна сама.“

„Какъв преглед?“, питам. „Какво става?“

Тя мълча малко и после каза: „Бях бременна. В шеста седмица. Вчера започна кървене.“

Нищо не чух след това за няколко секунди. Само бръмченето на климатика. После: „Как така си била бременна?“ Тъпо, знам. Ама това излезе.

„Как така? Нормално така“, отвърна тя. „Исках да ти кажа след прегледа. Ако имаше какво да казвам.“

Седнах и просто я гледах. В главата ми тръгнаха едни неща — че тя вчера ме караше да избирам, а в същото време е знаела. После веднага ме удари другото — че аз въобще не съм усетил. Не съм видял, че ѝ е лошо от дни, че почти не яде, че си ляга рано. Бях толкова забит в тая работа, че ако не бяха ми звъннали от болницата, сигурно щях да науча по-късно.

„Защо не ми каза?“

„Защото те чаках да ме попиташ нещо друго освен дали съм пуснала пералнята или дали съм платила тока.“

Това пак ме жегна, но този път не можех да се защитавам. Имаше право. Поне донякъде.

Само че после излезе и друго. Докато я карах към вкъщи, тя каза: „И да не беше станало това, пак нямаше да дойда с теб.“

„Заради училището ли?“

„И заради него. И заради майка ми.“

Тук вече се ядосах. За майка ѝ знаех, че има диабет, но не и нещо повече. Оказа се, че от месеци има проблеми с бъбреците, ходи по изследвания в Александровска, и Мира почти сама я влачи, защото брат ѝ е в Пловдив и само дава акъл по телефона.

„И това не си ми казала?“

„Кога? Между двата ти Teams-а? Или докато ми обясняваше как след година и аз можело да си намеря нещо там?“

Много е удобно човек да се прави на жертва, ама честно, тогава и аз се почувствах прецакан. Защото излизаше, че месеци наред живея с човек, който крие и бременност, и болна майка, и в главата си вече ме е напуснал. Казах ѝ го.

Тя отвори вратата на колата още пред блока и преди да слезе, ми каза: „Не, Иво. Аз не съм те напуснала. Ти тръгна пръв. Просто още не беше излязъл през вратата.“

След два дни отидох при шефа и казах, че ми трябва време. Той направо ме изгледа все едно съм луд. „Такъв шанс втори път няма да има.“

„Знам“, казах.

Прибрах се и за пръв път от много време си бях у нас преди осем. Мира седеше на масата с някакви документи за майка си. Попитах я дали да направя вечеря. Тя ме погледна все едно не ме познава.

„Не се прави на друг човек за една седмица и да очакваш да ти повярвам“, каза.

И пак беше права. Само че и аз имах право за нещо — не исках целият ми живот да е работа, ама и не исках да се откажа от единствения шанс да изляза от това вечно стискане на пари и сметки. Баща ми цял живот кара такси, майка ми беше продавачка в „Фантастико“, знам какво е да броиш стотинки до заплата. Не гоних лукс. Гоних спокойствие. Само че по пътя явно съм станал човек, с когото не се живее спокойно.

Накрая не подписах. Засега. Фирмата не чака дълго и дадоха мястото на друг. Мира не ми благодари, не се хвърли на врата ми, нищо такова. Даже за известно време беше още по-студена. И честно, не знам дали изобщо е сигурна, че иска да сме заедно. Ходим някак си внимателно един около друг. Водих майка ѝ два пъти до болницата, оправих някакви неща вкъщи, опитвам се да съм там. Но като чуя колега да говори за новия проект и направо ми става кофти. Мисля си как можеше сега да съм в Мюнхен, а после се сещам за „Шейново“ и ми прилошава.

Та така. Аз ли бях заслепен от амбиция, или тя нямаше право да крие толкова тежки неща и после да ме изкара едва ли не чужд човек? И ако бяхте на мое място, щяхте ли да заминете, или да останете и да рискувате после да се чудите цял живот какво сте изпуснали?