Мъжът ми уж замина на санаториум, а аз разбрах от банковите известия, че плаща хотел на друга

„Какъв санаториум бе, Иво? В Хисаря ли лекуват кръста с вечеря за 186 лева в Пловдив?“

Това му казах още от вратата, като се прибра. Беше с сак, уж уморен, уж му било помогнало. Само ме погледна и веднага разбрах, че знае за какво говоря. Не попита нищо. Не каза „какви ги говориш“. Само остави сака долу и вика: „Мира, не пред децата.“

А децата бяха в хола. Малкият пишеше домашно, голямата със слушалки. И точно това ме довърши. Че той месеци наред ме гледа в очите, аз му нося лекарства, правя му чай, обяснявам на майка му, че докторът му е препоръчал процедури, а той… това.

Всичко тръгна уж от кръста. Работи като търговски представител, все в колата, все го боли нещо. Един ден дойде и каза: „Докторът ми каза, че ако не се стегна, ще ме закове. Трябва да отида 10 дни на балнео.“ Аз не бях въодушевена, щото с парите сме зле. Имаме кредит за апартамента в „Тракия“, лизинг за колата, уроци по английски на голямата. Но той беше нервен, сприхав, ставаше нощем, охкаше. Викам си — добре, здравето е първо.

Само че на третия ден почнаха едни съобщения от банката. Аз имам достъп до общата ни сметка, че оттам плащаме сметките. Първо 420 лева към някакъв бутиков хотел в Пловдив. После 96 лева ресторант. После бензиностанция. После пак хотел. Звъня му.

„Къде си?“

„В Хисаря, на процедура.“

„А хотел „Империал“ в Пловдив каква процедура е?“

И той веднага: „Колегата ми плати нещо с моята карта, после ще ми ги върне.“

Тогава още не бях сигурна. Даже си казах, че може и да е вярно. Човек като иска да вярва, вярва и на глупости.

После една приятелка, Цвети, ми праща скрийншот. „Това не е ли Иво?“ На снимката — той. Не е тагнат, ама ясно се вижда. На тераса в Стария град, с чаша вино, до него една жена. Руса, по-млада от мен поне с десет години. Снимката беше качена от нея в Инстаграм, профилът й отворен. Под нея сърчица, „бягство от всичко“, „най-после спокойствие“. И той с моя подарен часовник.

Направо ми причерня. Писах й. Тя първо не отговори, после само: „Говорете с мъжа си.“ Нищо друго.

Като се върна, аз вече бях преровила всичко. Не ме е срам да си кажа. Влязох му в имейла от стария лаптоп. И там излезе по-голямата мръсотия. Не само тая жена. Оказа се, че Иво е без работа от четири месеца. Фирмата го освободила още март. На нас каза, че му намалили бонусите. През това време е теглил от кредитна карта, после бърз кредит, после още един. Имаше писма от колекторска фирма, предупреждения за просрочие, обаждания от непознати номера. И аз се чудех защо ходи да говори навън на терасата.

Като го притиснах, седна на кухненския стол и каза: „Добре. Уволниха ме. Не знаех как да ти кажа.“

„И затова си заведе любовница в Пловдив с парите за тока и храната?“

Той се развика: „Не е любовница!“

Направо щях да го убия. „А какво е, физиотерапевтка ли?“

Тогава голямата дойде на вратата и каза: „Стига сте крещели.“ И аз млъкнах.

После, като децата заспаха, той ми разправи неговата версия. Жената се казва Деница. Била счетоводителка в една от клиентските фирми. След като го уволнили, тя му помагала да си търси работа, правела му CV, свързала го с хора. Той казва, че между тях „станало неусетно“. Класика. Само че после каза и нещо, дето ме спря за малко. Майка й била след инсулт, гледала я сама, имала и тя кредити. Той й давал пари. Не защото бил велик, а защото тя „го разбирала“.

Аз му викам: „А аз какво правя? Не гледам ли и твоите деца, и къщата, и сметките?“

Той само: „Ти все си ядосана.“

Това ме удари гадно, защото… да, вярно е, че последната година все се карахме за пари. Аз работя в аптека на смени, прибирам се скапана, той все отсъстваше, децата искат едно, друго. Не съм го галела по главата, ако това е. Ама чак пък това да ми направи?

На следващия ден звънна свекърва ми. Явно й беше казал нещо. И тя: „Мира, не разваляй семейството за една глупост. Мъжете правят грешки.“ Аз направо изтръпнах. После добави тихо: „Той много се срина, като го уволниха. Срам го беше.“ Значи тя е знаела. Не всичко сигурно, но е знаела, че няма работа. И е мълчала.

После пък излезе друго. Голямата ми дъщеря, на 14, ме пита: „Вие ще се разделяте ли?“ Аз й казах да не се меси. А тя: „Тате ми каза преди месец да не ти казвам, че плаче в колата.“ И тогава съвсем се обърках. Защото, да, излъгал ме е, предал ме е, харчил е семейни пари, но явно е бил и тотално пропаднал. Само че пак — вместо да дойде при мен, той е отишъл при друга.

Най-грозното беше, когато седнах и сметнахме дълговете. Почти 18 хиляди лева. Част от тях не знаех. Ако не се вземем в ръце, ще ни запорират сметката. Тогава вече Иво почна да реве. Истински. Каза: „Ще продам колата. Ще почна каквото и да е. Само не ме гони сега.“

Аз му казах: „Не те гоня заради друга жена само. Гоня те, защото ме направи на пълна глупачка.“

Той спа на дивана три нощи. После замина при майка си в „Кючук Париж“. Децата ту са сърдити на него, ту го защитават. Голямата не иска да говори с мен, защото според нея „не мисля за тях“. Малкият само пита кога тате ще се върне.

А Деница ми писа накрая едно дълго съобщение. Че не съм знаела всичко, че Иво бил отчаян, че няколко пъти искал да скочи от моста на Герджика. Не знам дали да вярвам. Може да ме манипулира, може и да е истина. Отделно ми прати превод — 1200 лева. „Това са част от парите, които ми е давал. Не ги искам.“ Е, тогава вече ми стана още по-сбъркано. Ако беше някаква безсрамница, нямаше да върне нищо. Ама и светица не е.

Сега Иво уж е почнал работа в склад до село Радиново. Казва, че ще изплаща всичко, ходи и на психолог в ДКЦ-то, даже ми праща снимки откъде е, щото аз вече на нищо не вярвам. Аз пък се чудя кое е по-голямото престъпление — че е спал с друга, че е излъгал за болест, или че е рискувал нас и децата финансово. И в същото време като го видя как чака малкия пред училище, ми се къса нещо. После се сещам за хотелите и пак ми кипва.

Не съм решила още. Нито мога да простя, нито мога да отрежа всичко ей така. Само знам, че каквото беше преди, свърши. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли дали още един шанс заради децата, или след такава лъжа вече няма връщане?