Когато сестра ми поиска апартамента на мама, а аз разбрах какво всъщност съм губила цял живот

„Ти ако имаш малко срам, няма да искаш ключовете точно сега.“

Това ми го каза сестра ми Румяна на вратата на апартамента на мама в „Люлин“, докато майсторът вече чакаше долу за дограмата. Аз държах папка с документи и направо ми причерня. Мама беше починала преди 12 дни. Още миришеше на тамян вкъщи, а ние двете се карахме като на пазар.

„Ключовете са и мои, Руми. Аз съм й дъщеря, не съм съседка.“

„Дъщеря си, да. Когато трябва да се подпише нещо. Иначе кой я гледа последните две години?“

Това ме удари. Не че не беше истина донякъде. Аз съм в Перник, работя в счетоводна кантора, мъжът ми остана без работа миналата есен, синът ми е в седми клас, свекърва ми беше след операция. Не съм идвала всеки ден. Ама всяка седмица носех лекарства, плащах сметки, водих мама по Токуда два пъти. Само че при Руми все излизаше, че аз отсъствам, а тя се жертва.

Влязох вътре и казах на майстора да си ходи. Румяна направо избухна:

„Защо го връщаш? Дограмата тече, знаеш ли зимата как беше?“

„Защото няма да сменяш нищо, преди да седнем при нотариус. Да не стане после и това да ми го вадиш от дела.“

Тя се засмя така гадно:

„Какъв дял бе, Нели? Ти изобщо знаеш ли в какво положение е апартаментът?“

Аз тогава помислих, че блъфира. Казах й да не ме плаши. Тя отвори едно чекмедже и ми хвърли плик от банка. Просрочен потребителски кредит на мама. После втори. После известия от бърз кредит. Направо не ми стана добре.

„Това какво е?“

„Това е каквото е. Аз ги покривах колкото мога. Затова исках да пуснем дограмата на изплащане, че поне да вдигнем цената, ако продаваме.“

„Мама е взимала бързи кредити? За какво?“

Руми не ми отговори веднага. Седна на дивана и само каза: „Не за себе си.“

И аз, като някаква глупачка, веднага реших, че е за нея. Защото тя има фризьорски салон в Надежда, ама салон е много силно казано, едно малко помещение под наем, и все е на ръба. Казах го в прав текст:

„Пак ли си я карала тя да те оправя?“

Румяна скочи:

„Мен? Ти сериозно ли? На теб ти платиха първата година в УНСС кой? На теб като ви взеха колата на лизинг и не ви стигаха парите, кой ти прати 3000 лева без да пита? Кой?“

„Мама.“

„Да. От кредит. Защото госпожата не може да живее без всичко да й е наред.“

Не можех да говоря. Аз наистина си мислех, че мама тогава беше изтеглила от някакъв влог. Тя така ми каза. Даже ми се скара да не връщам нищо. „За децата е“, викаше.

Седнах и аз. Изведнъж ми стана тясно в тоя хол. Гледах секцията, покривката, чашата й до мивката, и ми идеше да изляза.

„Защо не ми каза?“

„Казах й сто пъти да ти каже. Тя не искаше. Все теб пазеше да не се чувстваш виновна.“

Това още повече ме ядоса.

„Мен ме пазела? Или все мен изкарвахте слаба?“

„Ох, пак почваш. Всичко около теб е кой как те вижда.“

Тук вече се скарахме жестоко. За това кой е бил „по-обичан“, кой е бил оставян сам, кой е чувал само критики. Звуча тъпо, знам, две жени на 40 и кусур, а се държим като деца. Ама истината е, че аз цял живот имах чувството, че каквото и да направя, все не е достатъчно. Ако взема шестица — „можеше и без тройката по физическо“. Ако нещо объркам — край, това се помни с години. Руми пък твърдеше, че аз поне съм била „гордостта“, а тя била тази, дето все оправя бакиите.

После дойде леля ни Сийка, защото Руми й била звъннала. И там стана още по-хубаво. Леля Сийка още от вратата:

„Майка ви не спеше от вас двете.“

Аз вече бях на ръба:

„От нас двете? Извинявай, лельо, аз ли й вземах пари?“

И тогава Сийка каза нещо, дето направо ме закова:

„Парите не ги е взимала за Румяна. Взимаше ги за Иван.“

Иван е моят мъж.

В първия момент не разбрах. После ми изстинаха ръцете.

Оказа се, че миналата година, когато той уж „търсеше работа“ след като го съкратиха от склада в Божурище, е имал стари задължения от някакви онлайн залози. Не милиони, ама достатъчно да почнат да звънят. Мама разбрала, защото един път били звъннали на домашния, докато тя гледала детето. Аз тогава бях в офиса. Той я помолил да не ми казва, „да не се разпадне семейството“. И тя, вместо да ми каже, почнала да помага. Един кредит, после втори, после от едно място да покрие друго. Руми разбрала по-късно и оттогава била бясна не само на мен, а и на мама.

„Защо никой не ми каза, бе?!“ — аз буквално крещях.

Руми също крещеше:

„Защото щеше да стане точно това! Ти веднага или щеше да се счупиш, или пак щеше да простиш и да кажеш, че ще се оправи!“

Леля Сийка само мълчеше и си стискаше чантата.

Прибрах се и направо го попитах.

„Истина ли е?“

Иван първо отричаше. После седна и каза тихо: „Спрях ги. От месеци не съм залагал.“

Аз му хвърлих плика от банката.

„Майка ми умря с дългове, за да пази тебе!“

Той заплака. За първи път го виждах така. Каза, че не искал да я товари, но тя сама настояла. Каза, че се срамувал от мен, защото аз винаги държа всичко под контрол и ако разбера, ще го смачкам. И тука… не знам. Яд ме хвана още повече, но и не можех да кажа, че е напълно измислил. Аз наистина като ми падне пердето, не прощавам лесно.

Обаче има и още. На другия ден намерих в шкафа на мама тетрадка. Не дневник, нищо такова. Записвала сметки, лекарства, кой кога идва. И на една страница: „Нели да не разбира от мен. Тя и без това все се мъчи да е достатъчна. Руми да не носи всичко сама, ама носи. Да продам ли апартамента приживе? Не мога. Ще се изпокарат.“

Като го прочетох, ми стана толкова… гадно. Защото цял живот аз си мислех, че тя ме натиска, че не ме приема, че все чака още и още. А може би просто е била от ония майки, дето вместо да кажат едно човешко „браво“ или „ела да те гушна“, почват да решават проблеми тайно и накрая правят по-голяма каша.

Сега сме така: апартаментът вероятно ще се продава, за да се покрият дълговете. Румяна не ми говори нормално, но поне вече не ме гледа само като враг. На Иван съм му казала да се махне временно при брат си в Обеля. Не съм подала молба за развод, ама не му вярвам и това е. Синът ми усеща, че нещо става, и това най-много ме убива.

И все се връщам на едно — кое е по-важно, да пазиш семейството на всяка цена или да спреш навреме, когато вече се разпадаш отвътре? Аз още не знам. Вие какво бихте направили на мое място?